„Бог мрази греха и грешника"

„Бог мрази не само греха ми, но мрази и мен, когато съгреша. Нещо повече, би трябвало и сам да се мразя."

Когато сме убедени в това погрешно становище, за нас става още по-трудно да отхвърляме греховете. Защо? Защото енергията, която ни е нужна, за да се борим с тях, се изразходва от омразата, която изпитваме към самите себе си. При това се смесва лъжата, свързана с „емоционалното мислене" от главата за дисторсиите, с неразбирането на истинското Божие учение за покаянието и опрощението. Най-лошото обаче е, че става дума за един изцяло самоунищожителен процес, порочен кръг.

Джил се бореше с тази лъжа. Тя е омъжена жена, майка на три деца и отдавна е християнка. Двамата със съпруга й се срещали няколко години, преди да се оженят. Още през първите месеци на приятелството им тя забременяла от него. Преживяла ужасна душевна борба, докато реши как да постъпи. Нейните християнски ценности и убеждения й казвали да задържи детето и да се омъжи за Дан. Но по онова време нито един от двамата не искал да сключи брак.

По настояване на Дан Джил решила да направи аборт. Абортът обаче бил така несъвместим с нейните християнски нравствени критерии, че тя изпаднала в депресия. И останала в това състояние месеци, години наред. Двамата с Дан накрая се оженили и им се народили деца. Но Джил продължавала да се мрази. Не можела да се отърси от вината за своя аборт, била убедена, че Бог никога няма да й прости и пак да я обикне. По време на нашите разговори беше мъчително да я гледам. Тя таеше в душата си толкова много болезнени чувства и ужасно се ненавиждаше.

- Изглежда че никога няма да се освободя от онова, което извърших - често повтаряше тя.

- Чувствате, че не заслужавате да се избавите от стореното и да продължите житейския си път - така ли е?

Тя кимна, стиснала смачкана книжна кърпичка в ръката си.

- Не заслужавам опрощение за това.

- И продължавате да се наказвате с депресия и чувството за вина.

- Бог със сигурност не би искал да се държа така, сякаш нищо не се е случило! - възкликна Джил.

Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че Той всъщност иска тъкмо това?

- Да, ще се изненадам - отвърна без колебание тя. - Не мога да повярвам, че Бог иска да забравя.

Замълчах за момент, за да й дам време да помисли. После казах:

- Наистина ли смятате, че е справедливо да прибавите към прекъснатия живот и един пропилян?

- Моля? Какво имате предвид?

- Вярвате ли, че Бог иска от вас да унищожите своя живот заради грешно деяние, което сте извършили като млада?

- Ами, не - заговори тя, - но изглежда твърде лесно да кажеш: „Станалото - станало, трябва да продължа нататък." Вижте - добави с почти нетърпелив тон, - някой трябва да плати за онова, което се случи, и този някой съм аз."

- Вие вече сте платили за него. Признали сте грешката си. Повече не сте я повтаряли. След аборта непрекъснато се чувствате потисната. Като трупате върху всичко това още страдания, няма да изтриете миналото, нито ще угодите на Бога.

Тя поклати глава, стиснала зъби.

- Дълбоко съм убедена, че не сте прав.

За момент се замислих над нейното състояние. Тя се държеше така, сякаш изпитва някакво изопачено удоволствие от наказанието, което сама си налагаше. Опитах друга тактика.

- Не разбирате ли, че се мразите не защото Бог го иска от вас, а защото сама сте избрала този начин да поправите стореното?

Никакъв отговор. Беше се вторачила някъде встрани от мен.

- Джил, вие се примирявате с онова, което според вас трябва да направите, като приемате, че и Бог мисли така. А всъщност Той иска да продължите нататък.

Обърна се към мен. Лицето й бе все така безизразно.

- Прекалено лесно е. След като сама не мога да си простя, как да ми прости Бог?

Джил остана непоколебима. Предпочете пътя на страданието и ми е тъжно да кажа, че все още се самообвинява. Ето колко дълбоко затъват някои от нас в лъжата, че омразата към себе си е единственият възможен начин да покажем до каква степен се разкайваме за греховете си.

Даян, „обикновената" християнка, за която говорихме в , началото на тази глава, избра друг път. От деня, в който се въоръжи с молив и бележник и започна да мисли над казаното от Бога за греха и грешника, решена да погледне на живота и убежденията си по различен начин, не както са я учили, тя най-сетне беше на път да проумее понятието за Божията благодат. Докато я осъзнаваше и изживяваше, а същевременно се отърсваше от лъжата, че и грехът, и грешникът трябва да бъдат мразени, тази представа се превърна в главна тема на живота й.

Разказът за двете жени, Джил и Даян, очертават ясно вредите, които можем да си причиним в името на религията, и решаващата роля на промяната в начина ни на мислене, за да се избавим от лъжите и бъдещите страдания, на които те ни обричат.

Библейската история за жената, обвинена в прелюбодеяние, е прекрасен пример за истинското отношение на Бога към греха и грешника. Вероятно си спомняте, че доста книжници от онова време влизат в ролята на „религиозни полицаи" от името на Бога и преследват нарушителите на Мойсеевия закон. Те хващат провинилата се жена и я отвеждат пред Христос, Когото вероятно възприемат като своеобразен блюстител на реда и нравствеността.

Според Мойсеевия закон тази жена трябва незабавно да бъде умъртвена с камъни. Убедени в това, книжниците и фарисеите питат Христос как да постъпят - и това е един от най-коварните въпроси, задавани някога. Той отвръща: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея" (Йоан 8:7). Разбира се, никой не посмява да мръдне, въпреки че, предполагам, на някои от фарисеите не е липсвало желание. Какво иска да ни каже с това Христос? Че всички хора грешат и не помагаме на грешниците, като ги бием или умъртвяваме. В думите си към жената Той изразява Божието отношение кратко и ясно: ..Нито Аз те осъждам. Иди си, отсега не съгрешавай вече" (Йоан 8:11).

Грехът сам по себе си е наказание, като се имат предвид естествените последствия, до които води. Да стоварваме върху него и наказанието, което сами си налагаме - омразата към себе си, - изглежда абсурдно и определено противоречи на Библията, макар че според доста „религиозни" хора подобно поведение е напълно християнско. Както се изрази един мой колега, това е все едно да лекуваш навехнат глезен, като удряш по него с железен лост.

Е, какво предпочитате? Реакцията на Джил ? Или на Даян? На фарисеите или на Христос? Ако мислите, че се освобождавате твърде лесно от вината си, като избирате да мразите само греха, но не и себе си, нека ви кажа, че изкупването на греха, дори с Божията помощ, ще погълне всичките ви сили. Това не е избор на по-лесния път.

В действителност вие избирате между вашия, човешки начин да се справяте с греха и този, който Бог е предвидил за нас: да признаем греха си, после да поправим вредата, която сме причинили на хората, засегнати от него, и накрая да се постараем да не го повтаряме занапред. Изберете Божия начин. Той е единственият, който стимулира развитието.

“Тъй като съм християнин, Бог ще ме пази от болки и страдания"

Джери бил от “преуспелите” християни, правело му удоволствие да парадира с това и да твърди, че дължи финансовото си благополучие единствено на Бога. Това продължило, докато загубил хубавата си работа и се озовал в редиците на безработните за цели шест месеца. Когато дойде в моя кабинет, основният въпрос, който ми задаваше почти всеки път, бе: „Защо Бог позволи да ми се случи това? Мислех, че ме обича."

- Изглежда приемате, че ако Бог ви обича, няма да допусне да ви се случи нищо лошо - казах аз.

Той ме погледна. На лицето му се изписа известно смущение.

- Ами да, щом позволява да ми се случват лоши работи, как може да ме обича?

- Вие как мислите?

Той явно нямаше готов отговор. Накрая рече:

- Възможно е да ме наказва за някакъв грях в миналото.

- Това не е ли пак онази стара лъжа: „Бог съсипва нашия живот, за да ни накаже за извършените грехове?" Вече говорихме за нея, нали?

- Прав сте. Явно обяснението не е това. Но какво друго може да е? - Джери изглеждаше искрено озадачен. - Никога досега не е постъпвал така с мен.

Учат ни, че да си християнин означава радост, спокойствие, удовлетворение. А ние с лека ръка влагаме в това обещание смисъла, че християнинът никога не среща затруднения и не страда. Решаваме, че нашият всемогъщ „Охранител" ще ни пази от уволненията, болестите и злополуките, които сполетяват „другите" хора. Искаме да вярваме в това и наистина вярваме. Тази е може би най-коварната религиозна лъжа в християнския свят. Всеки ден, всеки час мнозина от нас понасят последствията от нея.

Виждал съм много хора като Джери, чиято „вяра" се превръща в източник на горчивина и гняв веднага щом животът им изиграе лоша шега. Бог често се превръща в изкупителна жертва за болката, която изпитваме, когато не ни се притече на помощ със Своята небесна “кавалерия" или, по-скоро, като любещ, авторитетен баща, който винаги оправя нещата. „Нима любовта не е тъкмо това?" - наивно питаме ние.

Как да си обясним истината тогава? Истината, както вече казахме, е, че животът е труден. Вярата го прави по-малко труден, но не като ни спестява проблемите, а като ни дава сили да се справяме с тях.

Аз вярвам, че свободната воля е сърцевината на нашия всекидневен живот и на обичайните ни страдания. С риск да опростя прекалено нещата, ще кажа, че според мен Бог ни е дал свободна воля и не би ни попречил да я използваме. Той ни позволява да вземаме погрешни решения, които водят до мъчителни последствия. На мен например би ми позволил да карам колата си със сто и петдесет километра в час. И няма непременно да се намеси и да ме предпази от смъртоносна катастрофа.

Не само ние, но и всички други хора имат свободна воля. Следователно е напълно възможно животът ни да стане особено труден и поради вредящите начини, по които другите хора използват своята свободна воля. Например Джери бе загубил любимата си работа не по своя вина. За да разполагаме с дара на свободната воля, Бог обикновено не се намесва и не предотвратява подобни несправедливости.

Но нима вярващите не заслужават да им е малко по-леко, след като са християни? Въпросът не е в това, какво заслужаваме или не заслужаваме. Всеки, който е приел християнството, за да изживее по-леко живота си, изобщо не е разбрал за какво става дума.

Всъщност, както отбелязахме и във II глава, ако проследим по-внимателно към какво призовава християнството, ако се вгледаме в съдбата на най-ревностните вярващи от древността до днес, ще имаме всички основания да твърдим, че принадлежността към християнството прави съществуването повече, а не по-малко мъчително. Това е начин на живот, който изисква смърт на Аз-а". Начин на живот, изпълнен със саможертва, служение, смирение, - действия и поведение, изключително трудни за всеки човек в нашата съвременна култура, в която водещи са принципите: „Направи най-доброто за себе си" и „Ти си N 1".

Как да се справим най-успешно с тази лъжа? Двамата с Джери разгледахме въпроса от библейска гледна точка.

- Джери, нали сте чели Посланието на Яков от Новия Завет?

- Разбира се - сухо отвърна той. - Но просто не мога да повярвам, че трябва да скачам от радост, когато имам проблеми. Може да не е преведено правилно или нещо такова.

- Хайде, Джери, какво според вас ни казва всъщност този текст?

- Добре де, знам, че там трябва да има известна истина -отвърна той с примирен израз на лицето си. - Може би се предполага, че страданията ще ни научат на нещо, но на мен това не ми харесва. Разумът ми казва, че просто не е справедливо. Не виждам какво мога да науча от уволнението си. Как е възможно безработицата да ме научи на нещо? Определено нямам намерение да приемам това, което ме сполетя, за „пълна радост". Единственото, което разбирам сега, е колко много ми липсва работата.

- Твърдите, че не можете да научите абсолютно нищо от всичко това? Твърдите, че не можете да научите нищо за себе си и за Бога?

Джери беше хванат натясно. Той много добре знаеше истината, ала не желаеше да я признае. Искаше само да си върне предишния лек живот. Отправи ми огорчен, но твърде красноречив поглед, който създаде благоприятна атмосфера за по-нататъшната ни работа по неговото лечение.

„Без страдание няма знание" - е казал някога Аристотел, обобщавайки великата истина, която се противопоставя па лъжата: „Бог ще ме предпазва от болки и страдания." Ако непременно държим да учим безболезнено, почти несъзнателно ще избягваме преживяванията, които причиняват болка, или ще ги отричаме като Джери и знанията ни ще бъдат сравнително ограничени.

Сигурен съм, че като деца сме били съвсем наясно с истината на Аристотел, но някъде по пътя към зрелостта сме я забравили. Никълас - момче, което живее през няколко къщи от нас, се учеше да кара своя велосипед. Наблюдавахме го в продължение на няколко седмици. Той падаше, падаше и пак падаше. Ту ожулваше коляното си, ту одраскваше ръката си, но само тичаше при майка си да му сложи анкерпласт и веднага се връщаше, за да поднови своите опити. Най сетне един следобед, почти невероятно, стигна чак до края на улицата, без да падне. О, той заплати с разкървавени колене и много сълзи, но благодарение на своята готовност да страда и своето желание да успее постигна онова, към което се стремеше. Така колелото му доставя удоволствие, докато е в състояние да го кара.

Същото се отнася и за нас. Животът е класната стая, Бог е учителят, нашето „ожулване" и наранено Аз е цената за наученото. Ако и ние като Никълас сме достатъчно смели и продължаваме да опитваме, нищо не може да ни попречи да се научим да „караме" през живота си без прекалено много грешки. Но трябва да продължаваме да упорстваме, независимо колко боли.