5

Лъжи, които изкривяват

действителността

(дисторсионни)

От неясното осъзнаване на реалността

нашият разсъдък се замъглява от илюзии

и по този начин ставаме неспособни да

определяме правилния курс на действие

и да вземаме разумни решения. "

Морган Скот Пек

Кога за последен път избухнахте заради някаква дреболия?

Смятате ли, че приемате нещата прекалено лично? Често ли използвате думите „винаги" и „никога"?

Чувствата изпреварват ли мислите ви?

Бъдете честни. Как отговорихте на тези въпроси? Всеки от тях е свързан с определено изкривяване на действителността (т.нар. дисторсия). В своите възприятия ние често прибягваме до това и тъкмо то е в основата на повечето ни лъжи. Някои от тези изопачавания сами по себе си са твърде обичайни и особено благоприятстват близките до тях погрешни представи.

Ще ги изброя наред с лъжите, които подхранват:

• Преувеличаване - лъжата: „От мухата - слон."

• Персонализация - лъжата: „Приемам всичко лично."

• Поляризация - лъжата: „Или черно, или бяло."

• Селективна абстракция - лъжата: „От дървото не виждам гората."

• Прекомерно обобщаване - лъжата: „Историята винаги се повтаря."

• Емоционално мислене - лъжата: „Не ме обърквай с фактите."

Виждал съм как хората отново и отново прибягват до тези изкривявания в мисленето, за да променят мащабите в значимостта на всекидневните събития и разговори.

Истината, разбира се, е, че всеки го прави. Ние сме така затънали в подобни изопачавания, че те са станали част от нормалното мислене на повечето от нас. Всяко от тях обаче има свой принос в нашите основани на лъжи нагласи и се стреми към изява чрез изградените ни върху лъжи гледища. Нека ги анализираме последователно.

„От мухата - слон"

Джил се прибра, капнала от умора. Денят й беше много, много тежък. В службата всичко върнеше наопаки. Отвори вратата откъм гаража и хвърли поглед към кабинета. Там все още цареше пълен хаос след снощната сбирка на приятелите на сина й, дошли да гледат някакъв мач.

- Той обеща! - с пълно гърло възропта тя. Тъкмо в този неподходящ момент се прибра и синът. Джил избухна.

- Ти обеща! Обеща ми, че ще измиеш чиниите сутринта, преди да тръгнеш за работа! След целия отвратителен ден ми липсваше само лудницата тук! До гуша ми е дошло да не ме зачиташ! След всичко, което правя за теб! Един месец никакви сбирки у дома! - оставила сина си да гледа втрещено след нея, тя се втурна в спалнята и затръшна вратата.

Джил страда от дисторсията, наречена хиперболизация (преувеличаване). Дадено събитие се възприема като много по-значимо, отколкото е в действителност. Както се вижда от примера с Джил, човекът прави от мухата слон. Като придава на стореното (или нестореното) от сина й по-голяма стойност, отколко има то в действителност, Джил лъже самата себе си и с това изостря до болезненост своите чувства.

Сигурно и вие сте участвали в подобни сцени. Склонността към преувеличение е един от обичайните начини за изкривяване на действителността. Често превръщаме дребните събития в много по-значими - достатъчно значими, за да отговарят на чувствата, които изпитваме. (Обратната тенденция - да омаловажаваме смисъла на дадено събитие - е не по-малко вредна.) Тези чувства далеч не съответстват на действителната ситуация. И колкото повече преувеличаваме, толкова повече изпадаме във властта им.

Аз например съм в състояние да побеснея, ако някой пропусне да даде мигач преди да завие, колкото и дребно да е това нарушение. Като се има предвид, че е изключено да излезеш на магистралата, без да забележиш поне един водач, който прави нещо “нередно”, моята склонност да преувеличавам може да превърне шофирането в обезсърчително и стресово преживяване. Какво става обикновено накрая? Вдигам укоризнено с пръст към нарушителя, сякаш той е истинският виновник за чувствата, които изпитвам, без да си давам сметка, че действителната причина да съм така ядосан е собствената ми склонност към преувеличение.

Общо взето животът поднася на всички ни хиляди дребни ядове като движението по пътищата, стотици малко по-сериозни ситуации от рода на разминаването с дългоочаквано повишение в службата и твърде много жестоки трагедии като кончината на близък човек. Всичко това, взето заедно, говори за един много труден живот. Онзи, който сам увеличава тежестта на всяко събитие, прави съществуването си почти непоносимо. Никой от нас не е създаден да се справя с живот, който непрекъснато му се струва особено мъчителен.

И тъй, как би могла Джил да приеме бъркотията, която отприщва гнева й? Най- добрата възможност е в този момент да разбере, че преувеличава. Когато имаш желание да извиеш нечий врат, е трудно да си дадеш сметка, че това е дисторсия, но успееш ли, печелиш повече от половината битка. Ако бе усетила, че „прави от мухата слон", Джил щеше да съумее да види случката в истинските й мащаби и да реагира според тях. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, няма съмнение, ала си струва да се опита, защото от това зависят емоционалното здраве на тази жена и отношенията й с нейния син.

„Когато приемаш нещата лично"

- Всяка вечер той се прибира късно от работа - сподели Синди при едно от посещенията си в моя кабинет. Двамата със съпруга й Пол търсеха консултация по проблемите в брака си.

- Защо постъпва така според вас? - попитах я.

- Много ясно - отвърна тя, скръстила ръце. Прибира се късно, защото не храни и капка уважение към мен. Не иска да бъде с мен. Вече не ме обича.

Реакцията на Синди към закъсненията на Пол е вид изкривяване, наречено персонализация. Човек преувеличава степента, в която дадено събитие с свързано със самия него. Всичко е лично.

Всички го правим, нали? Независимо дали някой ни е погледнал по странен начин, прекъснал ни е по средата на изречението или е забравил за срещата, на която сме го чакали, ние често тълкуваме това като преднамерен опит да ни наранят или обидят.

Семейните двойки са доста склонни към персонализация. Ако съпругът оставя мръсните си чорапи насред стаята, пие твърде много или все не му се говори, съпругата приема това лично. Ако жената вечер е все по събрания на разни дружества, ако никога не приема сериозно думите му, ако изобщо не си слага от онзи парфюм, който той толкова много харесва, мъжът го приема лично.

Не искам да кажа, че трябва да се отнасяме с безразличие към онова, което вършат партньорите ни, нито, че тяхното поведение изобщо не е свързано с чувствата им към нас. Твърдя само, че нашата склонност да персонализираме ни кара да реагираме пресилено, а това още повече влошава положението. Като че ли не е достатъчно, че първоначалният проблем продължава да съществува, ами ненужно добавяме към него гняв, възмущение и горчивина.

Синди имаше чувството, че като се прибира винаги късно, Пол я пренебрегва. Това бе основата на нейната персонализационна лъжа. Тя възприемаше склонността му да работи извънредно и навика му да не й обръща внимание като пряко отражение на онова, което той изпитва към нея. Неговият работохолизъм я вбесяваше. Аз й отговорих така, както отговарям на всички свои пациенти, които гледат прекалено лично ни един подобен проблем:

Синди, не с ли възможно да има други причини за неговите непрекъснати закъснения?

Тя се намръщи.

- Предполагам, че е възможно но определено не се сещам за нито една.

- Нека приемем, че при всяко положение съществуват най-малко четири обяснения за поведението на даден човек. Опитайте се да назовете четири неща, които биха могли да бъдат причина за закъсненията на Пол, освен това, че е престанал да ви цени - предложих.

Тя мълчеше.

- Синди, поне три - казах накрая. Отвърна с гримаса.

- Добре. Предполагам, че може да има неприятности задето закъснява. Знаете ли, той винаги закъснява. Но само с по няколко минути, не с часове.

- Добре, това е една причина.

- И може би иска да направи добро впечатление на шефа си.

- Съгласен съм. Напълно е възможно работата да е толкова важна за неговото самочувствие, че за да е доволен от себе си, той да се е превърнал в работохолик.

- Мммм... Може би.

- Сещате ли се за трета причина?

- Той не умее да казва „не" - процеди тя през стиснати зъби.

- Твърде е вероятно да е така. Особено ако много държи на работата си. А четвърто?

Тя ме погледна в очите и заяви твърдо:

- Не иска да седи вкъщи с мен.

- Хайде, питам ви за четвърта причина, която няма нищо общо с вас. Пол има ли проблеми с близкото общуване?

- Ами да, има. Никога не говори за чувствата си. Все трябва да му вадя думите от устата.

- Възможно с закъсненията му да се дължат на това. Може да изпитва страх от близостта. И да се чувства в по-голяма безопасност в службата, където владее положението. Затова да остава там до все по-късно.

Тя сви устни, после кимна.

- Може би. Но въпреки това мисля, че не желае да седи вкъщи с мен.

- Знаете ли, онова, от което се опасявате, може наистина да стане - отбелязах аз. - Ако реагирате с ненавист на неговия работохолизъм, защото го приемате лично, ако крещите и се държите зле със съпруга си, не е изключено той да започне да се отнася към вас и общия ви дом точно така, както не искате. И да заработи още по-докъсно.

Синди не отговори, но по изражението й личеше, че много добре разбира колко съм прав. От всички възможни обяснения за късните прибирания на Пол тя бе избрала единственото, свързано с нейната личност. Изобщо не й бе минало през ума, че те може да нямат нищо общо с нея.

„Чакайте малко! - ще кажете вие. - Работохолизмът на Пол е обиден за Синди и тя е в правото си да му се сърди, че я пренебрегва!" Разбира се, във вашето искрено възмущение има известна истина.

Но помислете за това. Ако Синди продължава да се сърди на Пол и използва враждебността и гнева си, за да го накара да се промени, мислите ли, че ще постигне нещо? И дори ако той направи известен компромис, смятате ли, че това ще продължи дълго?

Моят опит показва, че взаимоотношения като при Синди и Пол не се подобряват, докато не се надмогнат наранените чувства, докато вниманието не се насочи по-скоро към това, какъв човек е Пол, какво го кара да се държи така, а не към въздействието на постъпките му върху самата Синди. Когато анализираме възможните други основания за поведението на брачния партньор, всички мои пациенти, почти без изключение, започват да разбират, че не те са истинската причина за неговите действия.

Следователно, вместо да приемаме лично всяка дреболия, която се изпречва на пътя ни, трябва да спрем и да си зададем един много важен въпрос: дали стореното от другия разкрива какъв е той? Или показва какви сме ние? Или по малко от двете?

Колкото и зле да са се отнесли с нас, не бива да приемаме случилото се като стопроцентово отражение на това, какво представляваме като личност. Ако на пътя някой смачка бронята на колата ми, бих могъл да изтълкувам постъпката му така: „Този човек няма никакво уважение към другите шофьори и точно сега се случи аз да бъда поредният, към когото се държи безцеремонно." Възможно е да ви се стори, че издребнявам, но тези две гледни точки предизвикват съвършено различни емоционални реакции. Първата е като плесница по моето лице. Втората е наблюдение върху характера на другия човек - който не уважава останалите - и емоционалната реакция, предизвикана от това късче истина, е значително по-разумна.

Това ми напомня за една мисъл, която много харесвам: „На двайсет години се тревожим какво мислят за нас. На четирийсет не ни е грижа какво мислят за нас. На шейсет откриваме, че изобщо не са мислили за нас."

Следващия път, когато някой се изпречи на платното пред вас или забрави да ви се обади, или остави вестниците пръснати по целия диван, опитайте да си напомните, че постъпките на другите по принцип говорят много повече за тях самите, отколкото за вас. Вашата реакция спрямо тези постъпки обаче издава в значителна степен какво представлявате вие.