Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.11.2013 21:00 - Лъжите, на които вярваме - част 10-та
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 416 Коментари: 0 Гласове:
0



„Дължиш ми всичко това"

 

Спомняте ли си как беше в началото, когато се запознахте с бъдещия си партньор в брака и започнахте да се срещате? За вас бе удоволствие да правите разни неща за него или за нея и в отплата всъщност не искахте нищо повече освен да се радвате на неговото или нейното присъствие.

Какви са отношенията ви сега? Ако сте като повечето двойки, вече сте навлезли във фазата на червените точки. За всичко, което вършите за своя партньор, наум си пишете определен брой червени точки. Например изхвърлянето на боклука би могло да се оцени с десет червени точки, събирането на мръсните дрехи - с петдесет, изслушването на оплаквания - със седемдесет и пет, а съучастието ви в дейност, която не желаете, - със сто. После, когато почувствате необходимост, изсипвате кофата с вашите червени точки и казвате: „Ето, искам да ми се плати за всичко това с едно пътуване до Хаваите" или: „Дължиш ми три часа нераздвоено внимание -ВЕДНАГА!"

По някаква причина, може би защото близките отношения наистина пораждат известно неуважение, ние преминаваме от времето на срещите, когато сме вършили всичко с желание, без да се замисляме особено какво ни дължат за това, към годините на съпружеското съжителство, когато за всичко се води сметка и се очаква отплата.

Поведението: “задължен си ми" е вредно за брака и се корени в лъжата, че хората, и по-специално брачните ни партньори, са длъжни да ни се отплащат за всичко, което вършим.

Мелиса и Бърт бяха въплъщение на тази лъжа. Всеки от тях постоянно бе нащрек да не пропусне случайно нещо, което другият му дължи, и щом му се стореше, че му е „платено" по-малко от дължимото, се изпълваше с враждебност към партньора си. Нещата бяха тръгнали толкова зле, че вече изобщо не стигаха до помирение. Разговорите ни се въртяха все около темата: „задължен си ми", докато един ден не стигнахме до прозрението, което сложи началото на бавен обрат в брака им.

- Вижте - каза Бърт, като се наведе към мен, - работих толкова много, за да й дам всичко, което иска, и единственото ми желание в замяна бе да върши с мен някои от нещата, с които обичам да се занимавам.

- Мислите, че тя ви дължи това, така ли? Заради онова, което сте сторили за нея? - попитах аз.

- Да - отвърна той и се облегна назад.

Мелиса почти скочи от стола си.

- А какво ще кажеш за нещата, които аз съм вършила за теб? Ти какво ми дължиш? Бърт скръсти ръце.

- Какво чак толкова си вършила? Аз нося всичките пари в къщи.

Мелиса започна да брои на пръсти:

- Помогнах ти да завършиш аспирантурата си, грижех се за домакинството и всеки ден ти слагах вечерята на масата, плащах всички сметки, за да не ти се налага да си губиш времето с тях, съвсем сама гледах децата, докато ти първо учеше, а сега работиш. ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ЛИ?

- Чакайте - намесих се аз. - И двамата изглежда сте убедени, че партньорът ви е по-големият длъжник. Добре тогава. Бърт, чий труд е по-ценен - вашият или на Мелиса?

- Не с често да се поставя въпросът така. Никой не може да каже - рече Бърт.

- Напълно прав сте - продължих. - Възможно ли е изобщо да отсъдим с ръка на сърцето доколко приносът на всеки от вас има истинска стойност?

- Какво да правим тогава? - попита Мелиса.

- Вие ще кажете - отвърнах аз.

- Ами, според мен най-напред трябва да си разпределим по-добре работата вкъщи. За да съм спокойна, трябва да знам, че сме си поделили това бреме възможно най-справедливо.

- И...? - подканих я да довърши мисълта си.

- И после да престанем да се тревожим кой какво дължи на другия. Ако можем.

Бърт прекара няколко пъти пръсти през косата си и се облегна назад.

- Да, струва ми се приемливо. Във всеки случай нищо не пречи да опитаме - каза накрая той.

Опитайте да си представите един коренно различен подход към брака. Какво ще стане, ако приемете, че вашият партньор не ви дължи абсолютно нищо за всичко, което сте вършили за него или нея? Правили сте го, защото сте искали, а не защото е трябвало, и никой не ви дължи нищо за стореното по собствена воля.

Нека направим още една стъпка. Какво ще стане, ако приемете, че когато партньорът ви направи нещо в отговор на онова, което вие сте сторили за него, то ще е, защото той е решил така, а не защото е длъжен. И какво ще стане, ако погледнете на онова, което ви дава той, като на нещо, което трябва да бъде прието и оценено, а не като на нещо очаквано ?

Мисълта ми е, че когато се откажем от своите очаквания към другия и ги заменим с потребности, за които, ако не бъдат задоволени, можем да потърсим различно разрешение, браковете стават много по-здрави.

Моля ви да имате предния, че когато препоръчвам да се откажем от очакванията си, не твърдя, че трябва да престанем да искаме каквото и да било от партньорите си. Аз искам моята жена да бъде любеща, да ми остане вярна, да ми помага и общите ни задължения към дома и да харчи умерено от чековата си книжка. Просто искам да кажа, че тя не ми дължи всичко това - дори ако удовлетворявам нейните очаквания. Щом започна да го изисквам, сякаш е мое безусловно брачно право, значи се вслушвам в записа с лъжи, съхранявани в съзнанието ми, и много скоро ще престана да ценя онова, което ми дава тя.

Може би ще кажете: „Добре, да предположим, че престана да очаквам от партньора си да задоволява моите потребности и започна просто да искам това от него. Какво да правя, ако не получа онова, което искам?"

Ами, имате доста възможности, някои - здравословни, други - не. Да изберете погрешния път значи да започнете да крещите, да изпадате в истерия, да се затворите в себе си, да се унижавате, да манипулирате или да заплашвате партньора си с цел да получите от него онова, което желаете. Така на практика можете да постигнете каквото търсите, но ще спечелите битката, а ще загубите войната, защото поведението ви ще предизвика зла воля и ще наруши любовта и хармонията в брака ви.

По-ползотворно би било да помолите партньора си да размисли или да проявите малко гъвкавост, да направите компромис, да се откажете от своето желание или, ако нищо подобно не помогне, да свършите работата сами, без да изпитвате огорчение. Истината е, че съпрузите не си „дължат" нищо един на друг. Най-здрави са онези бракове, в които всеки от двамата дава, защото е редно да се постъпва така, а не защото го дължи или за да му се възвърне нещо в отплата.

 

„Не съм длъжен да се променям"

 

Като юноша харесвах една песен, в която се казваше: „Аз съм такъв, какъвто съм, и никога няма да бъда друг." Непрекъснато чувам същото нещо от брачните двойки, когато обясняват защо не могат (или не искат) да се променят.

„Винаги съм бил такъв и не мога да направя нищо, за да стана друг. Ако наистина ме обичаше, щеше просто да ме приемеш такъв, какъвто съм и нямаше да се опиташ да ме променяш."

Разбира се, в основата на тези твърдения е лъжата, че в добрия брак никой от съпрузите не трябва - или не би трябвало - да се променя заради другия. Все едно жената просто да каже: „Той ми е съпруг и го обичам какъвто и да е" и да навлезе в някаква неясна сфера, където блажено да се примирява с неговия неизменен облик.

Каква глупост! Разбира се, че трябва да се променяме, за да се приспособяваме по-добре към партньорите си. Трудното е да решим какво да променим. Когато се женим, всички имаме недостатъци, които трябва да бъдат загърбени или преодолени. Твърде често нашите слабости са там, където партньорите ни са най-силни. Бракът изисква от нас да надмогваме слабостите си, а не да се крием зад думите: „Приеми ме такъв, какъвто съм".

Моята съпруга Холи притежава огромна дарба да създава емоционална близост. Аз съм склонен да бъда по-аналитичен и сдържан. През първите години от брака ни често се чувствах неудобно, когато тя търсеше близост - да речем, просто прегръдка, - и не й отговарях както би искала. Това бе твърде обезсърчително и за двама ни. Да си призная, често ми се е искало да ме приеме такъв, какъвто съм, и да не очаква повече емоционална близост, отколкото съм способен да дам.

Спомням си как веднъж Холи се опита само да подържи ръката ми. Бях прекарал изтощителен ден, изцяло посветен на усилията ми потребностите на други хора да намерят удовлетворение. Единственото, което исках в онзи момент, беше да имам малко пространство само за себе си. Не желаех тя да държи ръката ми, нито исках да я ядосам. Просто изпитвах нужда да няма хора около мен. Но дълбоко в душата си съзнавах, че онова, към което се стреми Холи, е правилно и че всъщност аз трябва да се променя. С други думи, разбрах, че неспособността да установявам емоционална близост е мой недостатък. Знаех, че трябва да бъда колкото е възможно по-открит към нея, особено когато протяга ръка към мен. Не беше лесно, но с нейна помощ започнаха опитите ми да преодолея своя страх от интимност. Може и никога да не се почувствам така освободен емоционално, както Холи, ала нейното влияние ме превръща в много по-пълноценна личност.

„Една плът" - това са мъжът и жената според книгата Битие (1:24). Но е невъзможно да се превърнат в „едно", ако единият или и двамата не желаят да се променят заради другия. Аз съм изцяло за неповторимата индивидуалност и не приемам сляпото подчинение на всичко, което поиска брачният партньор, само и само за да го направим щастлив. Но ми се струва разумно да се старая, доколкото мога, да следвам съпругата си в онова, в което тя е по-силна от мен. Същото важи и за нея, разбира се. С този начин на мислене печелим и двамата, защото ставаме по-пълноценни - и същевременно се превръщаме в „едно цяло".



Тагове:   Бог,   лъжа,   битие,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 703419
Постинги: 2266
Коментари: 85
Гласове: 190
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30