Втора част
ЛЪЖИТЕ, НА КОИТО ВЯРВАМЕ
2
Самозаблуди
Няма нищо по-лесно от самозаблудата.
Защото човек с готовност вярва в онова,
което желае.
Демостен
- Нищичко не става така, както искам.
Сюзън бе започнала да посещава кабинета ми заради неимоверния си гняв и огорчението, което я мъчете.
- Всичко това няма край - оплака се тя. - Да вземем днес, докато карах насам. Колата ми се оказа заклещена зад един камион с чакъл. Изведнъж чакълът се разхвърча във всички посоки, заудря по предното ми стъкло и го спука! Отбих, за да не се стовари върху мен и останалият куп, а човекът от съседното платно не ми позволи да се престроя - наду клаксона толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите!
- Наистина лош ден. Но ако съдя по тона ви, изглежда мислите, че за другите е по-добър.
- Така ми се струва. Другите хора са щастливи. Просто не разбирам защо на мен все не ми върви. Защо попаднах на такъв скапан съпруг? Защо не получих работата, която исках? Защо трябваше да се спука точно моето предно стъкло? Животът би трябвало да е по-лек, това е.
Повечето от нас се чувстват като Сюзън всеки ден от живота си. Тя беше убедена, че на другите им е лесно, а на нея се случват само неприятности. Мислеше, че за да е щастлива, нещата трябва да стават така, както тя иска. И че когато е разстроена, вината винаги е у някого или в нещо извън нея. Не й трябваше много, за да затъне в самосъжаление, да загуби способността си за каквито и да било действия, и то само защото вярваше в куп лъжи, куп самозаблуди.
Лъжите, които сами си втълпяваме, както пише и Демостен, често са функция на онова, което искаме да бъде истина, независимо дали в действителност е или не е. На практика, когато ни посочат подобни лъжи, често отричаме, че вярваме в тях, защото те изглеждат твърде нереалистични, дори абсурдни. Сюзън със сигурност би отрекла. Действията и чувствата ни обаче показват, че вярваме в своите самозаблуди и те влияят силно върху начина, по който гледаме на себе си, на другиго и на света около нас. Лъжите, на които ще се спрем в тази глава, са най-пагубните за хората, дошли при мен за съвет. Нека започнем с една от тях, която е особено разпространена в нашия насочен най-вече към успеха свят.
„Трябва да бъда съвършен"
Джим, преуспяващ ръководител на компания за комуникационни системи, дойде при мен преди няколко години. Разказа ми, че през по-голямата част от живота си се е борил със своето изключително силно чувство за непълноценност и се е опитвал да го преодолее със стремеж към нови и все по-големи постижения. Но нито един от успехите не повишил самочувствието му. На практика бил неизменно потиснат и изпитвал малко радост и удовлетворение от живота.
- Струва ми се, в основата на всичко е това, че сам се мразя - каза ми той един ден.
- Защо мислите, че се мразите? - попитах.
- Ами, никога не върша нещата толкова добре, колкото би трябвало.
- Никога ли?
- Никога! - отвърна Джим, скръстил ръце и опънал гръб, сякаш е глътнал бастун. Явно често си служеше с този отговор.
Твърдението на Джим звучеше малко необичайно. Повечето от нас са доволни от едно или друго нещо, което са свършили. Отговорът му хвърляше светлина върху неговата мания за съвършенство.
- Джим, вие знаете, че сте способен. Изненадан съм от твърдението ви, че никога не сте свършили нищо достатъчно добре, за да се почувствате удовлетворен.
- Да, обаче е така.
- Може би изискванията ви са прекалено високи. Джим избухна.
- Изискванията ми не са прекалено високи! Ако не се стремях към възможно най-високите цели, нямаше да бъда това, което съм.
- А като сте това, което сте, как се чувствате? на този въпрос.
- Възможно ли е изискванията ви да са станали по-важни, попитах.
Въпреки че въпросът ми беше хипотетичен, Джим реши да се защити:
- Все пак би трябвало да съществува начин да запазя своя душевен мир, без да занижавам критериите си.
Този разговор с Джим показва как разсъждават повечето хора, страдащи от манията за съвършенство. Те имат нереалистично високи критерии, на които никога не са отговаряли и е невъзможно да отговорят, но въпреки всичко са се вкопчили в тях, сякаш са обект на поклонение. Дори когато започнат да се чувстват потиснати, и то до такава степен, че им идва да сложат край на живота си, мисълта за промяна на изискванията им се струва едва ли не богохулна. Критериите стават по-важни от самите тях и това се оказва изключително болезнено.
Подобно на Джим, всеки от нас се чувства повече или по-малко непълноценен. Както пише психологът Алфред Адлер: „Да бъдеш човек означава да се чувстваш непълноценен." Някои от нас се справят с чувството за непълноценност, като приемат своите несъвършенства и се стараят да ги преодоляват според силите си. За съжаление, други се борят с това чувство, като си поставят непосилно високи изисквания и се опитват да бъдат съвършени. Сякаш си казват: „Само ако успея да постигна съвършенство, най-сстне ще се избавя от това усещане за непълноценност и ще заживея в съгласие със себе си." Ала всеки стремеж към съвършенство е обречен от самото начало.
Каква е същността на този стремеж? Д-р Дейвид Бърнс, психиатър, изместен със своите изследвания върху проблемите па човешкото самочувствие, какъвто е например депресията, предлага много точно определение:
“Нямам предвид ползотворния стремеж към отлични постижения у мъжете и жените, които изпитват истинско удоволствие от усилията да отговорят на високите изисквания. Без грижа за качеството живота би изглеждал празен и истинските постижения биха били рядкост... Говоря за... онези, чиито критерии далеч надхвърлят постижимото и разумното, за хората, които натрапчиво и упорито се стремят към невъзможни цели и измерват собствената си цена единствено с продуктивността и постиженията си. За тези хора неудържимият стремеж да бъдат блестящи не води до нищо друго освен до самоунищожение."
Звучи ли ви като казано за вас? Ако е така, знаете много добре каква емоционална цена плаща човек за болката си да бъде съвършен. Потребността да бъдете безгрешен ви осъжда на поражение. Защо? Защото ако постигнете високите цели, които сте си поставили, ще си кажете: „Това всъщност не беше нищо особено. Трябваше да го направя и го направих. Голяма работа." Ако обаче не ги постигнете, без съмнение ще си мислите: „Какво става с мен? Какъв тъп идиот съм само! Нищо ли не мога да свърша като хората? "
Животът скоро се превръща в безкраен низ от „изпитания", които създават постоянна тревога дали и доколко добре (или зле) ще се справите, и вие рядко отделяте минутка да се почувствате удовлетворени от себе си, когато наистина се представите блестящо.
Почти всички перфекционисти съзнават до известна степен, че е невъзможно да бъдеш съвършен. Но повечето от тези, които са се обръщали към мен за съвет, имат чувството, че ако намалят очакванията си до едно по-реалистично равнище, на каквото може да се живее, това би било малодушие. Това усещане не ги напуска дори когато най-сетне разберат колко пагубни за емоционалното им здраве са нереалните очаквания.
В действителност тези хора рискуват нещо повече от емоционалното си здраве. Мнозина от тях накрая изпадат в състояние като това на способния млад адвокат, който започна да посещава кабинета ми миналата година, защото не можеше да се избави от мисълта за самоубийство. Този честен човек с блестящо бъдеще не бе в състояние да види доброто, което е извършил, защото изцяло бе съсредоточил вниманието си върху онова, с което не се е справил. Вместо да се откаже от бленуваното си съвършенство, той бе на път да се самоубие заради него. Ето колко силни могат да бъдат лъжите в живота ни.
От какво се боят перфекционистите? Неизменният им страх е, че ако изискванията им към самите себе си не са високи до небето, няма да постигнат нищо. Ще бъдат заклеймени като неудачници, а неуспехът е непростим грях в нашето общество. Това е тъмната страна на американската психика, която не допуска признанието, че не всичко е по силите ни. По ирония обаче Америка е създадена тъкмо от неудачници: в Америка идват хората, непостигнали реализация в Европа. После онези, които не успяват в градовете, постепенно заселват пустеещите земи. Но към най-доброто в американския дух спада и мъдростта, че успехът не се бои от пораженията, а се учи от тях. Обречените на съвършенство обаче не си позволяват подобен лукс.
Ако говоря особено прямо за тази лъжа, то е защото и аз се боря непрекъснато с нея. Както повечето от тези хора, и аз имам основание да се критикувам и осъждам самия себе си. Като спортист в гимназията често запокитвах на корта ракетите за тенис, когато не бях играл „съвършено". Заради своя гняв, породен от липсващата безпогрешност, чупех толкова много ракети, че години наред поддържах оборота на местния магазин за спортни стоки. В колежа нещата се влошиха още повече. Когато не играех безукорно в турнирите, толкова се вбесявах, че крещях с цяло гърло нецензурни думи. Държал съм се глупаво в повече случаи, отколкото ми се иска да споменавам. Защо? Защото имах чувството, че няма да съм добър човек, ако не върша нещата безупречно. С разсъдъка си съзнавах, че тази цел е непостижима. Но вътрешно невинаги се съгласявах с това.
И тъй, какво можем да предприемем, за да се преборим с тази лъжа? Джим започваше да схваща какъв е отговорът. Разговорът ми с него завърши така:
- Вижте, ако не се стремя да бъда най-добрият, ще съм посредствен, както всички останали - призна той най-сериозните си страхове.
- Най-добрият ли казахте? Каква е разликата между най-доброто изобщо и най-доброто, на което сте способен вие! -попитах.
- Би трябвало да е едно и също - отвърна Джим.
- А ако не е?
- Тогава съм се провалил - тихо каза той.
Ето в каква задънена улица беше попаднал Джим, мислеше, че неговото най-добро постижение винаги трябва да е най-доброто възможно. Не беше готов да приеме, че няма да е в състояние да поддържа неизменно подобно темпо. Сега седеше и барабанеше с пръсти по страничните облегалки на фотьойла.
- Значи искате да се превърнете в робот? - прекъснах мълчанието.
Той спря да барабани.
- Моля?
- Само робот, нещо неодушевено, може да бъде толкова безпогрешно.
Джим се разсмя. За пръв път го виждах да се смее, а се срещахме от няколко седмици.
- Смешно е, че ви хрумна това сравнение. Често се усещам като робот или си давам сметка, че се опитвам да бъда като робот.
- И как се чувствате в тези моменти?
- Отвратително въздъхна Джим. - Чувствам се скован. Чувствам се затънал. Спънат. Сякаш не мога да бъда нормален човек.
-Точно така - казах аз. - Вашият перфекционизъм всъщност не ви позволява да бъдете нормално човешко същество. Джим, колкото и парадоксално да изглежда, смятам, сам ще се уверите, че възприемането на по-реалистични критерии ще ви помогне да запазите сегашното високо равнище в работата си, дори да постигнете нещо повече.
Джим се замисли за момент. После отвърна:
- Да, това звучи добре на теория, но как да разбера кога съм реалист, а не идеалист?
- Защо не огледате нивото на сегашните си резултати и не го вземете за отправна точка? - предложих аз. - С други думи, като се съобразите със средните си постижения в дадена област, си поставяте малко по-високи вместо значително по-високи цели. Играете голф, нали? Какви са средните ви резултати?
- Кандидатът ми е шестнайсет.
- Това е средният брой удари, с който майсторите вкарват топката във всички дупки, нали?
- Точно така.
- Няма ли да е по-реалистично, ако се опитате да съкратите обичайния брой на ударите си с един-два вместо с десет? Струва ми се, че в живота се стараете да намалите неточните опити направо с десет до петнайсет, а това е просто пагубно.
Джим дълго барабани по страничните облегалки. Накрая каза:
- Може би. Започвам да разбирам какво имате предвид. Предполагам, че бихме могли да работим по определени задачи, всеки път по малко.
Манията за съвършенство е лъжа, която трудно се изкоренява. За да бъде победена, е необходимо човек да се отнася към себе си с уважение, да помни, че и той допуска същите грешки, каквито правят всички смъртни, и да съзнава, че усилията си струват сами по себе си и заради очаквания резултат. Както мнозина други и Джим е жертва па американския култ към успеха. Нашите спортове, където победителите са малцина, а победените ги снимат как плачат в съблекалните, внушават пагубната поука, че е важна не борбата, а спечелената титла. Все едно дали сте състезателка за титлата “Мис Америка" или сте мъжът, не получил очакваното повишение, второто място не е достатъчно добро. Победата, първото място - само това има значение.
С този начин на мислене ние формираме милиони и милиони хора, които се чувстват като неудачници, защото никога не са били „номер едно". Сякаш непрекъснато ни се втълпява: „Няма значение, че даваш най-доброто от себе си. Единственото важно е дали печелиш или губиш." Какво унищожително послание! (Помнете, победителите често са губили много пъти, преди да започнат да печелят.) За щастие философи като лорд Хотън са защитили истината, оборваща тази лъжа: „Важна е борбата, а не победата."
Джим постепенно излиза от своя саморазрушителен цикъл. О, той все още е свръхамбициозен, такъв си е по природа и това вероятно няма да се промени, но лека-полека се учи да извлича удоволствие от усилията си, като се придържа към свои лични критерии, а не към световните.
„Всички трябва да ме обичат и да ме харесват"
„Ако всички не ме обичат и приемат, не мога да бъда доволен от себе си."
Така, в общи линии, си казват всички, които вярват в тази лъжа. Превръщат се в обществени хамелеони и често сменят „цвета" си в съответствие с околната „среда", тъй че да се харесат и да спечелят одобрението на всички. Но след няколко години хамелеонът губи цялото си чувство за индивидуалност, истинския си „цвят" като личност. „Кой съм аз? Какъв съм в действителност? Какво чувствам всъщност?" Това са въпросите, които чувам от пациентите, обременени от тази лъжа.
Синди беше израснала като „послушно момиче" и бе свикнала да извлича самочувствие от одобрението на хората. Винаги е имала добри бележки. Никога не е създавала проблеми на родителите си, съгласявала се е с приятелите си за повечето неща. Сега на двайсет и три години, бе започнала да се съмнява дали целия този период от живота й, през който се е старала да угоди на другите, не й е изиграл лоша шега. Едни от първите изречения, които произнесе в кабинета ми, бяха за мен достатъчно красноречиви:
- Не понасям, когато някой ми е ядосан. Чувствам, че трябва да направя нещо, за да се подобри отношението му към мен.
После сведе поглед. Не беше от онези, които обичат да гледат хората в очите.
- Случило ли се е нещо напоследък? - провокирах я аз.
- Започнах да посещавам църква на деноминация, различна от тази на родителите ми. Те са недоволни и ме карат да се върна в предишната - промърмори тя.
- Как бихте се чувствали, ако ги послушате? Синди ме прогледна право в очите.
- Би ми било много неприятно. Тази нова църква наистина отговаря на потребностите ми и там се чувствам по-близо до Бога. Но мама и татко ще ме побъркат. Имам чувството, че всеки момент ще избухна. Не знам какво да правя.
- Останах с впечатлението, че знаете как искате да постъпите - бавно изрекох аз.
- Така ли? Как? Смятате, че искам да посещавам тази нова църква?
- Не ми ли казахте тъкмо това? Не ми позволявайте да ви приписвам думи, които не сте изрекли - отвърнах аз, съзнавайки много добре, че тя може да се опита да се хареса и на мен.
- Да - тихо рече Синди, - така е. Наистина искам да остана там.
- А одобрението на роди родителите ви? - попитах.
- Ами, неприятно ми е, че те не са съгласни. Може би ще успея да им обясня?
- А ако не ви разберат?
- Бих се чувствала ужасно - отвърна тя. - Знам, че трябва да съм по-независима от тяхното мнение, но наистина ми е много трудно.
Потребността на Синди да получава одобрение я обричаше на неуспех по същия начин, както става с хората, обрекли се на съвършенството. Дори да спечелиш одобрението на някого днес, утре може да го загубиш. Всеки ден се изправяш пред едно и също предизвикателство: „В състояние ли съм да спечеля и да запазя одобрението на хората?"
Тази лъжа поверява емоционалното ви здраве в ръцете на хора, които може и да не заслужават доверие. Тя дава на другите значителна власт над вас и някои от тях, все едно дали са приятели или членове на семейството ви, могат да се възползват от това. Манипулирането, особено от страна на най-близките, става твърде лесно. Жертвите - онези, които искат да угодят на всички, - накрая започват да се грижат повече за другите, отколкото за себе си, като крият нарастващия си в резултат на това гняв.
Дъг е мой приятел - наближава четирийсетте и може да се каже, че е щастлив семеен мъж, с две деца, добра съпруга и кокер шпаньол. Наред с това Дъг изпитва силна потребност да угажда на майка си, която живее на около петстотин километра от него. Откакто е напуснал дома на родителите си, той прекарва с нея всяка Коледа, всеки Ден на благодарността, всеки Великден и Ден на майката, дори след като се ожени. Тъй като с родителите на жена му живеят в един и същ град, той смята, че за да бъде справедливо, трябва да прекарват празниците с неговата майка. Дори когато за част от празничните дни гостуват на родителите на жена му, за останалото време изминават дългия път до дома на майка му.
Един Великден, след като бил много зает в службата, Дъг решил, че всъщност иска да си остане у дома и да прекара празника спокойно със собственото си семейство. Майка му била недоволна и без заобикалки му заявила, че не е добър син, след като не е отишъл да я види.
— Обичам майка си. Крис - сподели той. - Наистина я обичам. Но понякога ми се струва, че пренебрегвам собственото си семейство, като се мъча да й угодя.
Повечето от нас знаят какво е да изпитваш подобна обвързаност. Ние се питаме: „Дали да направя това, което смятам за правилно, като знам, че то няма да се хареса на останалите? Или да си запазя благоразположението на другите, като постъпя според тяхното желание и пренебрегна собствените си убеждения?"
Емоционалната последица от този конфликт е, че се мятаме между вината (вършим каквото искаме, за сметка на онова, което другите очакват да сторим) и гнева (вършим каквото искат другите, за сметка на онова, което сами желаем). Гняв или вина. Не е кой знае какъв избор, нали?
А истината е, че колкото и да се стараем, някои хора няма да харесат нито нас, нито онова, което вършим. В опитите си да спечелим обичта и одобрението на всички чрез неизменно подчинение можем обаче да загубим самите себе си. Как тогава да разрешим тази дилема? Добре е непрекъснато да си повтаряме истината (че не можем да имаме одобрението на всички и опитите да го спечелим само ще направят живота ни още по-лош), която ще прогонва лъжата винаги, когато затънем в нея. Така, докато подсъзнанието ни върти записа с нашите лъжи, в съзнанието си ще чуваме истината и може би ще успеем да овладеем чувствата си и да вземем разумно решение. Психолозите наричат този процес „разговор със себе си". По-нататък ще разгледаме подробно това понятие.
„По-лесно е да заобикаляш проблемите, отколкото да се изправиш лице в лице с тях"
Докато преподавах в колеж, забелязах едно много интересно явление сред студентите си. Когато им поставях задачата да прочетат нещо, някои от тях отлагаха да се заемат до последната вечер преди определения срок. Съзнателно или не, те вярваха, че най-добрият начин да се справиш с трудните ситуации в живота е да ги заобикаляш. О, те губеха сума време да се притесняват за трудната задача, но в крайна сметка продължаваха да смятат, че отлагането е най-доброто решение.
Други избираха по-различен подход: всеки ден отхвърляха по малко от работата и така успяваха да изпълнят трудната задача и да извлекат полза от нея.
Тези две групи всъщност олицетворяваха двата типа поведение, обусловено от отношението към лъжата: „По-лесно е да заобикаляш проблемите". Едните заблуждаваха себе си, а другите предпочитаха истината. Сигурно се досещате коя група се справяше по-добре с възложените задачи.
В живота първите се правят, че не забелязват проблемите, докато те не изчезнат или не станат още по-сериозни и решението им не може да се отлага: онзи шум в двигателя на колата, малките преразходи по кредитната карта всеки месец, дребните конфликти в брака. „Преуспяващите хора не си правят труда да се занимават с подобни неща, неприятностите са за другите, за губещите" - казват си те и се опитват на всяка цена да избягат от досадните задължения. Разбира се, всички знаем, че когато си затваряме очите за проблемите и те се трупат ден след ден, животът става още по-труден. Те не изчезват от само себе си, а трябва да бъдат решавани.
Най-вече ме тревожи фактът, че, водени от криворазбрана любов, днес твърде много родители се опитват да спасят синовете и дъщерите си от проблемите. Ако това се превърне в навик, децата също започват да вярват в тази лъжа и скоро тя се превръща в дълбоко вкоренена „истина". Така обаче не им правим услуга. Лишаваме ги от възможността да развият уменията да се справят сами, които ще са им нужни, когато пораснат и животът стовари върху тях всичките си неизбежни трудности и страдания. Твърдо вярвам, че като се изключат някои сериозни и непосилни за незрялата психика ситуации, у децата трябва да се възпитава отговорността сами да решават проблемите си.
И аз се боря със смесените импулси на любовта към сина ми Матю и дъщеря ми Ашли. Най-много ми се иска и двамата да изживеят живота си безгрижно, без някога да им се доплаче, а усмивката не слиза от лицата им. После обаче разбирам, че това е невъзможно.
Наскоро започнахме да посещаваме друга църква. Матю не беше във възторг от новото Неделно училище. Всеки път, когато го водехме към класната стая, изразяваше своите чувства с цялата сила на гласа си. Ужасно е да оставиш детето си разплакано и изплашено. Шест недели наред ми се искаше да кажа: „Какво толкова?", да се обърна, да го грабна в прегръдките си и да го взема с нас в „голямата" църква. За момента подобно действие би удовлетворило и двама ни. Дългосрочният резултат обаче щеше да е крайно отрицателен. Матю щеше и занапред да очаква моята помощ, а аз щях да попадна в плен на навика да го спасявам. Затова не се поддадох, справих се с болката си и накарах Матю да се справи със своята. Скоро той започна да харесва учителите и децата от класа си.
Когато вярваме, че проблемите ни ще изчезнат, ако не им обръщаме внимание, сами предизвикваме емоционалните си кризи. В своята книга „Изкуството да бъдеш Бог" психиатърът Морган Скот Пек отбелязва:
„Страхът от болката е научил почти всички ни в по-малка или по-голяма степен да се опитваме да избягваме трудностите. Ние ги отлагаме с надеждата, че те ще си отидат. Не им обръщаме внимание, забравяме ги, правим се, че не съществуват... Опитваме да се измъкнем от тях, вместо да ги преживеем.
Тенденцията да се избягват проблемите, както и емоционалното страдание, с което те са заредени, е основата на всички душевни болести."
Онези, които най-често бягат от трудностите и болката, в крайна сметка се сблъскват с повече трудности и болка. Хората, които ги приемат и се справят с тях, си спестяват много ненужни страдания. Такава е простата истина.
