ОТ АДА ДО БОЖИЯТА СЛАВА!

От: Пастор Тимоти Т. Лафонд

Искам да ви разкажа моето лично свидетелство за това как умрях и отидох в ада. Искам да споделя с вас фактите за това как се случи всичко и как се озовах  изхвърлен „във външната тъмнина“.

Крещях! Виках с всички сили: „БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ!“ Това се случи на 22 януари 1977.

Ще ви запозная накратко с моето минало преди да преживея ада. Първите 27 години от живота си израснах в Католическо семейство и 12 години посещавах Католическо училище. Една от моите любими сестри – Сестра Мария Елизабет, ми каза, че нито някой от учителите, нито някоя от сестрите ме харесваха. Само тя. Споделяйки тези думи, монахинята определено се превърна в моя любимка и аз я уважавах дълбоко, но за останалите преподаватели изобщо не ми пукаше.

През 1968 се дипломирах и лятото на същата година започнах да пуша марихуана. Лека-полека започнах да употребявам и THC, LSD, PCP (още наричан  ангелски прах), Мескалин, хашиш. Докато се дрогирах обичах да пийвам бира и вино.

През 1974, компанията, за която работих в Охайо обяви стачка. Тя продължи до ранна есен. Дадох една седмица дежурство, после се метнах на колата си и отидох в дома на майка ми докато стачката приключи. Тя живееше в Чебойгън Ривър, щата Мичигън.

Един уикенд, докато се дрогирах с LSD, започнах да халюцинирам и бях обсебен от параноя ... страхове. Обикновено, след като бях купонясвал, през нощта отивах на дока да ловя риба и също се дрогирах. Но тази нощ,  изобщо не можех да се концентрирам и за това се прибрах в къщи. Легнах си. Бях толкова уплашен, че си помислих, че полудявам. Обаче си спомням, че помолих Бог да ми помогне да не изгубя ума си! Следващият петък майка ми каза: „Миналата събота ти наистина беше много пиян!“ Попитах я защо казва това. Майка ми отвърна: „Около 3:30 се събудих и се качих в твоята спалня. Гледах те и не можех да разбера дали дишаш или не. Седнах на единият край на леглото ти и се наведох над теб, за да проверя по-добре дали дишаш. Изведнъж ти ме сграбчи за врата и започна да ме душиш. Не можех да се отскубна от схватката ти. Колкото повече се опитвах, толкова по-здраво ме стискаше за шията! Не можех да кажа и дума! Ти обаче само повтаряше: „Мамо, ти ли си? Това ти ли си?“ и най-накрая ме пусна. Бях останала без дъх и припаднах право върху теб. После успях да се съвзема и да си поема дъх.“

Слава на Бог, че майка ми оживя през оная нощ, когато несъзнателно съм я душил и слава на Бог, Исус е жив и днес! На това място ще ви кажа думите на една стара, благословена Християснка песен:

Той живее, Той живее, Христос Исус е жив и днес

Той върви с мен, говори с мен по тесния път на живота.

Той живее, Той живее, Спасение да дарява,

Питаш ме от къде знам, че Той е жив.

Исус живее в сърцето ми!

Зная, че семейството ми никога нямаше да ми прости, ако Бог не беше предотвратил случващото се през онази нощ. Нито пък аз щях да успея да си простя за това, че съм удушил майка си, макар и несъзнателно,  докато съм бил дрогиран и пиян! Бях най-малкият от седемте деца в семейството и съответно Черната Овца. Благодаря на Бог за онази нощ! Това беше последната нощ в живота ми, в която употребих Мескалин или LSD! На Бог принадлежи цялата слава!

През следващите две години продължих да пуша марихуана. Бях зависим и от други неща, но изобщо не ми идваше на ум, че чрез тях Бог ме приближаваше все по-близо до себе си и Своята слава, за да стана един напълно различен човек! През целият си живот бях живял за себе си, за купоните и фиестите, и всичко, което бях вършил беше грях, грях, грях и грях. (По-късно осъзнах, че Божият Святий Дух ме е водил дори и когато не познавах Исуса! Дявола ме беше изпълнил целият!)

Нека ви кажа какво се случи на 27 януари 1977 и защо бях изпратен в ада.

Живеех в Калъмбъс, щата Охайо. Работа ми се състоеше в контруиране на пожарникарски камиони за Sutphen Fire Equipment Corporation в Дъблин. Работех там от четири години. Беше петък, около 14:30 часа. Аз и колеги слагахме вратите на пожарникарските коли, пробивайки дупки в тях. Джил, мой колега и приятел, вземаше вратите и ги поставяше на машината, а аз ги намествах. След това ги пусках, а Джил настъпваше един педал и машината сама пробиваше дупка във всяка врата.

Беше типичен зимен ден. Купчина метал домъкната отвън ... фабриката покрита със сняг, който се топеше ... и ние всъщност стояхме в голяма локва вода. Това, изобщо не ни притесни, иначе бихме излезли и изчакали пода да изсъхне. Хващах с лявата си ръка метала, който беше струпан от ляво на мен, после го слагах на машината и с дясната си ръка завъртах едно колело на машината, с чиято помощ тя пробиваше дупка във вратата, там където щеше да бъде ключалката. Постоянно правех това, мислейки си, че машината беше заземена. Обаче се оказа, че не е.

Това стана следобеда. Всички бяха заети с поставените им задачи. Злополуката се случи докато Джил беше напуснал работното си място.

Хванах метала с лявата си ръка и в същото време се хванах за машината, и така всъщност я заземих, завършвайки електрическата верига - електричеството премина през мен. То ме изхвърли нагоре и краката ми се откъснаха от пода; мускулите на краката ми се свиха и те се огънаха назад. Веднага разбрах, че ме удари ток. Електричеството протече през цялото ми тяло и видях как духа ми го напусна. На мига се озовах в ада!

Когато това се случи аз не знаех нищо за Библията. Не бях религиозен човек, нито пък бях Християнин. Дори нямах никакви приятели, които да са Християни. Обаче осъзнах, че съм изхвърлен във външната тъмнина. Чух най-ужасните, причинени от изтезания и болки писъци, които някой може да си представи. Чувах ги отново и отново. Дори и да не знаех кой пищеше и викаше, самият аз започвах да крещя от страх, породен от тези чудовищно ужасяващи крясъци; страх от това, което щеше да последва.

 МОИТЕ ГРЕХОВЕ МЕ ИЗМЪЧВАХА В АДА!

Докато се намирах на това отвратително, ужасно място, моите грехове започнаха да ме измъчват. Видях всичките си грехове, преминаващи пред очите ми от ляво на дясно, като на голям екран. Видях ги всичките, връщайки се назад до 5 годишна възраст. Аз крещях в неизразима болка, виждайки отново и отново всеки мой грях!  Бях на 27 когато се случи това ...  крещях от болка и ужас, гледайки всеки един от греховете, които бях извършил. Видях най-първият грях, който бях сторил. Тогава бях само на 5 годинки. Този грях беше непокорство, непослушание – неуважение показано към родителите ми. Майка ми ми каза: „Момчета, не искам да ядете тези бонбони. Те са довечера. Ще ги печем на огъня тази вечер със семейството.“ Разбира се, майка ми залови мен и брат ми Клиф на местопрестъплението, ядейки същите тези бонбони зад един голям пън в задният двор на къщата ни във Фармингтън, Мичигън. Не бях убил никого, нито пък изнасилил някого, не бях извършил нищо, което света смята за ужасен грях, но въпреки всичко това беше грях – греха на непокорството. Този беше последният от дългият „филм“ грехове, които ми бяха показани. Виждах грях, след грях, след грях ... При всеки грях  крещях измъчван от болка, която не може да се опише с човешки думи.

Питали са ме: „Колко време прекара в ада?“ Казвам ви, за мен беше цяла вечност. Толкова дълго ми се стори! Не мога да ви кажа колко дълго бях там, но със сигурност не искам да се върна на това място! Освен, че всички, които бяха в ада пищяха, крещяха и стенеха, в ада има и демони. Да, демоните наистина съществуват. Аз видях техните грозни, гротескни лица.

Те се приближаваха към мен, подиграваха ми се и ми се присмиваха, заливайки ме с ужас и страх, крещейки право в лицето ми със силен глас: „Ха сега – хванахме те!“ Смееха ми се презрително: „Заблудихме те! Падна ни в ръцете!“ ... всички тези думи биваха последвани от зловещ, зъл, отвратителен смях. Докато всичко това се случваше, аз започнах да осъзнавам, че съм бил духовно заслепен – заблуждаван, лъган, мамен през целият си живот за действителната реалност, а именно, че има зли духове, които заблуждават нас хората, без самите ние да си даваме сметка, че сме заблуждавани и мамени. Това са демони, които работят под заповедите на Сатана. Но най-лошото беше, че има ад, където хората биват измъчвани заради греховете си, защото не са приели прошката на Бога, която Той дарява чрез Исуса Христа. Исус Христос беше наказан за нашите грехове, умирайки на кръста, за да можем ние човеците да бъдем простени от тях и да не бъдем наказани и измъчвани след като умрем, така както аз бях измъчван в момента. Но най-лошото в ада беше, че аз осъзнавах, че на това място няма никаква надежда – НЯМА НАДЕЖДА отново да видиш Бога, а едно вечно страдание заради греховете. Няма такава безнадежност, безисходица и отчаяние на тази земя, които да могат да се сравнят с безнадежността, която аз преживявах в този момент. Но някакси, в безнадежното състояние, в което се намирах, аз успях да извикам към Бога, умолявайки Го: „О, Боже – помогни ми!“ И отново: „Господи, помогни ми!“  Но ето най-удивителното нещо в цялата история. Когато за последен път извиках: „Боже, помогни ми!“ аз почувствах как Божията ръка се протегна надолу към мен и докосна рамото ми. Бог е навсякъде. Можете да прочетете в Библията. Той е на Небето и на земята, и дори в ада, ако поиска. Не мога да ви опиша радостта си, че Той слезе в ада за МЕН! Бог чу моят вик. Дясната ръка на Господа ме докосна. Почувствах пръстите Му на рамото ми. Той ме издърпа от ада. Той ме освободи не само от мъките в него, но и от тока, който беше преминал през мен! Един от моите колеги – Джо, който беше технически ръководител по безопастността във фабриката, се намирал на около 150 фута (бел.пр. – 45.72 м) в другия край на помещението, чул някой да вика. Незнаел нито кой крещял, нито пък чул думите, които съм крещял: „Боже, помогни ми!“

На момента започнал да разпитва колегите: „Абе кой се е разкрещял така?“ Те учудено казали: „Тим.“ Тогава той бързо се приближи към мен и ме попита: „Защо крещеше?“ Отговорих: „Джо, удари ме ток!“ Джо възкликна: „Тим, това бяха най-ужасяващите писъци, които някога съм чувал! Звучеше като писък, долитащ от ада!“ (Виждате ли, той не ме беше чул да викам: „Боже, помогни ми!“ докато бях в ада, измъчван заради греховете си, подиграван и презиран от демоните, чувайки писъците и виковете на другите хора. Джо беше чул само крясъците ми, породени от страха.) Докато бях в страховитата външна тъмнина на ада, в момента, в който Бог докосна лявото ми рамо с десницата Си, аз видях как духа ми на мига се върна в тялото ми и оживях. Благодаря на Бога, че ме докосна! Бог ме освободи от токовият удар, въпреки че бях изхвърлен на около 12-15 фута от мястото където седях, правейки две салта във въздуха,стоварвайки се на земята. Лявото ми коляно се удари в една двуколка, накара я да подскочи във въздуха, а колелетата ѝ се завъртяха като луди, сякаш призрак се беше качил на нея да се повози.

Скоро след като изтръпването от токовият удар премина, болка заля цялото ми тяло. Закараха ме в болницата и ме държаха там 3 дни. Кардиологът ме посещаваше 3 пъти на ден като ми правеше електрокардиограма. Следях погледа му, в който се четеше неверие докато разглеждаше кардиограмата. Научих се да чета очите на хората докато преподавах гмуркане, за да разбирам кога се страхуваха. Очите на този доктор ми откриха, че нещо, свързано със състоянието на сърцето ми го безпокои много. Той ме попита: „Тим, добре ли се чувстваш?“ Погледнах го и отвърнах: „Мисля, че да.“, но и двамата се страхувахме. Аз обаче се страхувах повече от него, защото бях преживял част от ада и не исках да се върна там, ако умрях отново, а той пък се страхуваше да не загуби пациента си. По-късно доктора ми каза: „Тим, аз не съм Христянин. Ти познаваш ли Християни?“ „Не, лично не познавам. Единствените ми приятели са тези, с които се дрогирам. Защо?“ Кардиолога отговори: „Аз имам приятели Християни и съм сигурен, че ако им кажа, че те е ударил ток, те ще се съгласят заедно с мен, че е трябвало да умреш. Също така вярвам, че те ще кажат, че ти си едно живо чудо, което и аз вярвам, и че Бог има план за живота ти, за да ти позволи да се върнеш на тази земя.“ Доктора продължи: „Тим, аз знам какво представлява електричеството. В болницата използваме електро шок, за да върнем някого, чието сърце е спряло да бие, към живота. Обаче ти си преживял токов удар и то в стил разпятие т.е. тока е преминал през ръцете ти и сърцето ти – ти трябва да си мъртав, а не да си жив. Честно – незнам защо си жив. И само си помисли – бил си стъпил в локва вода. Това прави състоянието ти 10 пъти по-лошо!“ Гледайки доктора аз си мислех: „Докторче ... само да знаеш къде отиде духа ми когато напусна тялото ми – няма да повярваш и това!“

Когато ме изписваха от болницата моят кардиолог ми каза, че е възможно да имам някои сърдечни нарушения, но с времето най-вероятно те ще отшумят и аз ще бъда добре. Да, обаче моят случай не беше такъв. Продължавах да преживявам сърдечни удари – 2-3 на седмица и трябваше доста често да посещавам кабинета му. Той осъзна, че аз съм високо рисков пациент и каза на секретарката си: „Когато Тим Лафонд дойде в кабинета ми, искам незабавно да го прегледам, без значение дали съм с друг пациент! Той е рисков пациент!“

И така, имах най-добрият кардиолог в щата Охайо; посещавах и един от невролозите с най-висок рейтинг и бях пациент на един от най-успешните лекари, занимаващи се с проблеми в областта на гърба ... според земните стандарти това би трябвало да ме успокои. Но вътре в себе си чувствах една празнина ... огромна празнота ... и на всичкото отгоре живеех в страх – страх да не умра отново и отново да се озова в ада.

Върнах се на работа след около 2 седмици. Докато бях във фабриката аз се усетих, че не помнех как и каква работа бях вършил. Колегата ми Джил ме намери свит в един ъгъл, плачейки и ме попита: „Тим, какво се е случило?“ Отговорих: „Джил, знам, че работя тук, но не помня какво работя.“ „Може би ще трябва да поговим със шефа за това.“, каза той. Шефа каза да се прибера у дома и да ида на невролог. Невроложката ми ми каза, че повечето хора, които са преживели токов удар губят своята краткосрочна памет. Тя спомена, че най-вероятно съм изгубил 30 милиона мозъчни клетки. Това така ме стресна, защото си нямах на представа колко мозъчни клетки са ми останали. Тя обаче ми каза да не се тревожа, защото клетките на паметта ми ще се възстановят с времето. Загубата на паметта не беше единственият ми проблем. Гърба започваше да ме боли невероятно силно всеки път когато се изправях. Всеки път когато съпругата ми се връщаше от работа, тя ме питаше: „Скъпи, днес какво прави?“ Отговорях: „Станах и заключих вратата след теб. Секунди след това се строполих на пода заради прекомерно силната болка в гърба ми. 9 часа лежах на пода в неописуеми болки – плаках – до преди 15 минути. Просто не можех да се изправя, защото болката беше толкова силна.“ Тази ситуация се повтаряше ден след ден. Специалиста по гръбначните проблеми ми каза, че са направили всички възможни тестове, но не са открили нищо нередно с гърба ми.

Интересното обаче беше, че 4-5 месеца след токовият удар, аз все още носех електричество в себе си. Разбрах това когато се опитах да целуна жена си за първи път след удара. Удряше ни ток всеки път когато се докоснехме! Болеше. Само си представете – всеки път когато докоснеш жена си те удря ток. Решихме преди да се целунем,  първо да докосваме ръцете си едновременно, за да намалим силата на удара когато се целувахме. На нас не ни беше толкова смешно, колкото ви звучи на вас. Електричеството, което беше влязло в мен, не беше излязло от мен напълно. Моят доктор ми каза: „Тим, електричеството буквално е можело да отнесе стъпалата ти. Можело е да отнесе дланите, та дори и целите ти ръце. Направо е можело да ти откъсне главата. Абе много неща е можело да ти причини, но по някаква причина ти си извадил голям късмет, въпреки че електричеството все още не е напуснало тялото ти напълно.“ Тези удари ми причиняваха силни болки и аз се свивах в позицията на ембрион. Ето защо доктора ме приемаше всеки път когато отивах в кабинета му, но не можеше да направи нищо, за да подобри състоянието ми.

Докато преживявах всичко това, празнотата вътре в мен ставаше все по-голяма. В сърцето си знаех Кой ме беше спасил! Видях на къде се носех – АДА! Видях вечността, срещнах смъртта и определено не исках да я срещна отново! Бог ме беше докоснал, но аз си нямах на идея как да Го открия!

ИСКАМ ДА НАМЕРЯ БОГА!

(Следва продължение)