Вярата е... убеденост в неща, които не виждаме. Евреи 11:1

Снощи се опитвах да науча дъщерите си да гледат със затворени очи. Накарах осемгодишната Джена да отиде в единия край на стаята. На другия край застана Андреа, която беше на шест. С тригодишната Сара седнахме на дивана в средата, за да наблюдаваме. Задачата на Джена бе да затвори очите си и да върви. Андреа пък трябваше да играе ролята на очите на Джена и чрез напътствия да я преведе безпрепятствено до другия край на стаята. С насоки като “две миши стъпки напред” или “една великанска крачка наляво”, Андреа успешно направляваше сестра си през опасния лабиринт от столове, прахосмукачка и кош за пране. След това дойде ред на Джена. Тя насочи Андреа покрай любимата лампа на мама и извика точно навреме, за да я спаси от сблъсък със стената, понеже Андреа бе объркала десния крак с левия. След още няколко дълги и мъчителни пътешествия в тъмното те се умориха и всички се събрахме на леглото за анализ на резултатите.

- Не ми хареса! - оплака се Джена. - Страшно е да вървиш без да виждаш.

- Страх ме беше да не падна - потвърди Андреа. - Винаги правех малки крачки за по-сигурно.

При мен е същото, а при вас? Ние, възрастните, също не харесваме мрака. Но крачим в него. И ние като Джена често се оплакваме колко е страшно да вървим там, където нищо не се вижда. За да не пропаднем някъде като Андреа често пристъпваме твърде плахо и неуверено. Причината да сме предпазливи е нашата слепота. Не сме в състояние да видим бъдещето. Нямаме абсолютно никаква представа какво идва след настоящето. Не мога да кажа със сигурност дали ще доживея да довърша дори този параграф. (О, доживях!) Нито пък вие можете да знаете дали ще сте живи до края на следващия. (Надявам се!)

Нямам предвид, че сме късогледи или кривогледи. Става дума за пълна слепота. Не говоря за състояние, което преминава с възрастта, а такова, което преминава само със смъртта. Ние сме слепи. Слепи за бъдещето. Това е ограничение, наложено на всички ни. Богатите са също толкова слепи, колкото и бедните. Образованите виждат също толкова зле, колкото и неграмотните. Знаменитостите знаят също толкова малко за бъдещето, колкото и никому неизвестните. Никой от нас не знае какво ще излезе от децата ни. Никой не знае деня, когато ще умре. Никой не може да предположи за кого ще се ожени и дали изобщо му предстои брак. Ние всички сме абсолютно и непоправимо слепи. Всички сме като Джена, която със затворени очи върви пипнешком в тъмната стая и слуша познатия глас. Само с една разлика. Нейното обкръжение е уютно и познато. А нашето може да бъде враждебно и пагубно. Нейният най-голям страх е да не си удари крака в леглото. Нашият най-голям страх е много по-ужасяващ - рак, развод, самота, смърт. Дори и да положим всички сили, за да вървим възможно по-направо, неминуемо ще си ударим крака или ще се нараним някъде. Просто попитайте Яир. Той е човек, който се е опитвал да върви колкото може по-направо. Но неговият път неочаквано води в една пещера. Доста тъмна пещера. И той не желае да влезе сам в нея. Яир е началник на синагогата. На нас това маже да не ни говори много, но по времето на Христос началникът на синагогата е бил най-важният човек в града. Синагогата е центърът на религията и образованието, на управлението и обществените прояви. Така че началникът на синагогата е едновременно религиозният водач, най-респектиращият учител, кметът и най-известният гражданин.

Яир разполага с всичко. Служебна охрана. Задължителен прием в кафенето. Гарантирана пенсия. Голф всеки четвъртък и безплатна командировка на годишната национална конференция. Какво повече може да желае човек? Но Яир търси още нещо. Налага му се да иска и друго. На практика той би заменил целия пакет с права и привилегии само срещу едно единствено уверение - че дъщеря му ще оживее.

Човекът Яир, когото срещаме в тази история, не е спретнатата, грижливо облечена и сресана обществена фигура. Той е слепец, който моли за подаяние. Паднал в краката на Исус, той “много Му се моли, казвайки: “Малката ми дъщеря бере душа... Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!” (Марк 5:23) Той не се пазари с Христос. (Направи ми услуга и ще те осигуря до края на живота ти.”) Не преговаря. (“Онези в Йерусалим са станали напоследък доста придирчиви към твоите лудории. Виж какво, оправи моя проблем, а аз ще звънна няколко телефона...”) Не се извинява. (Исусе, аз по принцип не съм толкова припрян, но сега имам малък проблем.”) Той просто умолява.

Понякога в живота всичко онова, което можем да предложим, е нищо в сравнение с това, което искаме. За Яир моментът е точно такъв. Какво може да предложи един човек, за да спаси живота на детето си? Нищо. Затова няма игрички. Няма пазарлъци. Няма театър. Положението е съвършено просто. Яир не вижда в бъдещето, а Исус го познава. Затова Яир моли за помощ. И Исус, който обича честното сърце, отива да помогне. И Бог, който знае какво значи да изгубиш дете, дава сила на Сина Си. Но преди да стигнат далеч, те са пресрещнати от пратеници от дома на Яир. “Дъщеря ти умря. Защо вече затрудняваш учителя?” (35 ст.) Внимание! Свалете си шапката... за да се чувствате по-удобно. Действието тепърва започва. Досега Яир е водил, сега Исус започва да води. Допреди малко Яир Го е убеждавал, а сега си сменят ролите. Тези, които са Го почитали, сега Му се присмиват. Тези, на които е помагал, сега пренебрегва. Исус взема нещата в Свои ръце. “Исус не обърна внимание на техните думи.” (36 ст., от англ. NIV) Любимото ми изречение! Тук е описан принципът как се вижда невидимото. Не обръщайте внимание на това, какво казват хората. Забравете техните думи. Изключете връзката с тях. Затворете си очите. Ако се налага, си тръгнете. Не обръщайте внимание на тези, които казват, че е твърде късно да започнете отначало. Не приемайте мнението на тези, които ви убеждават, че никога няма да постигнете каквото и да било. Не слушайте тези, които казват, че не сте достатъчно умни, достатъчно бързи, достатъчно високи или достатъчно големи. Обърнете им гръб. Понякога вярата започва, когато запушите ушите си с памук. Исус веднага се обръща към Яир и настоява: “Не бой се, само вярвай!” (36 ст.)

Предизвиква го да погледне към невидимото. Когато казва “само вярвай”, Исус има предвид: “не се ограничавай във видимото. Не слушай само доловимото. Не се оставяй да те управлява логичното. Повярвай, че в живота съществуват неща, които не се виждат с очи!”

“Довери Ми се - призовава Исус. - Не бой се, само вярвай!” Един баща на Бахамските острови извикал същото на сина си, останал в горящата къща. Двуетажното здание било обхванато в пламъци и бащата, майката и децата тъкмо излизали, когато най-малкото момче се изплашило и в паниката се втурнало обратно нагоре по стълбите. Отвън баща му извикал: “Скачай, сине, скачай! Аз ще те хвана.” Момчето проплакало: “Но, татко, не те виждам!” - Знам - отвърнал бащата. - Аз обаче те виждам!

Бащата виждал сина си, въпреки че детето не различавало нищо в гъстия дим. Подобен пример за вяра е открит на една от стените в концентрационен лагер. На нея затворник е издълбал думите: Вярвам в слънцето, дори и когато не грее. Вярвам в любовта, дори и когато не се усеща. Вярвам в Бога, дори и когато не говори. Опитвам се да си представя човека, който е гравирал тези изречения. Опитваме се да си представя как изпитата му ръка, стиснала парче стъкло или камък, дълбае в стената. Как очите му се присвиват в тъмното, докато оформя буквите. Каква ръка би изписала такова убеждение? Какви очи биха видели нещо добро сред този ужас? Единственият възможен отговор. Очи, които са решили да гледат към невидимото. Както пише апостол Павел: “Не гледаме на видимите, но на невидимите неща, защото видимите са временни, а невидимите - вечни.” (ІІ Кор. 4:18)

Исус кара Яир да погледне към невидимото. Да направи своя избор. Да си живее с видимите неща или да заживее с вяра. Когато дойде нещастието, ние също ще трябва да изберем накъде да насочим поглед. Да решим кое да гледаме - раната или Лекаря. Изборът е наш. Яир направи своя. Той избира вярата и посяга към Исус. И вярата в Исус го довежда при дъщеря му. В къщата двамата се натъкват на група оплаквачки. Исус е обезпокоен от техните писъци. Разтревожен е, че хората изразяват такъв страх от смъртта. “Що сте се развикали и разплакали? Детето не е умряло, а спи!” (39 ст.) Това не е риторичен, а искрен въпрос. От Негова гледна точка момичето не е мъртво. Само спи. През погледа на Бога смъртта не е фатална, а само необходима стъпка за преминаване от този свят в онзи. Тя не е краят, а началото.

Като малък бях влюбен в две неща - игрите и яденето. За мен лятото представляваше низ от следобеди под баскетболния кош и ядене на мамините вечери. Но мама имаше едно правило. Мръсните и потни момчета не могат да сядат на масата. Като се прибирахме, първите й думи винаги бяха: “Ако искате да ядете, вървете да се измиете и преоблечете.” Няма момче, което да обича да се къпе и преоблича, но аз никога не се оплаквах и не се противях. Според моите разбирания, душът и чистата риза не можеха да се сравняват с вкусната вечеря. И от Божия гледна точка смъртта не може да се сравнява с правото да седим на Неговата трапеза. “Плът и кръв не могат да наследят Божието царство... Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, - да се облече в безсмъртие.” (І Кор. 15:50,53, курсивът мой) Бог е много по-настоятелен от майка ми. За да можем да седнем на Неговата маса, трябва да сменим облеклото си. А за да придобием ново тяло, трябва да умрем. Така че от гледна точка на Бога, не трябва да се страхуваме от смъртта, а да я приветстваме, когато времето й настъпи.

Когато вижда хората, които плачат и скърбят по умрялата, Исус ги пита: “Що сте се развикали и разплакали?” (39 ст., СИ) Когато гледаме смъртта, ние виждаме нещастие. Когато Исус гледа смъртта, Той вижда избавление. Хората обаче не проумяват. “А те Му се присмиваха...” (40 ст.) (Следващият път, когато някой ви се присмее, спомнете си, че и на Исус Му са се присмивали.) Сега четете внимателно, защото няма да повярвате какво прави Исус след това. Той натирва навън оплаквачките! Точно това се казва в текста. Той “изкара навън всичките” (40 ст.). Не ги моли да напуснат. А ги изхвърля! Исус действа решително и властно. В оригиналния текст употребената тук дума е същата, която описва отношението на Исус спрямо сарафите в храма. И това е същият глагол, използван 38 пъти, за да опише как Христос изгонва нечистите духове. Защо? Защо трябва насила? Защо с такава нетърпимост? Навярно ще открием отговора, ако се върнем на играта в нашата дневна. След като Джена и Андреа се бяха изредили няколко пъти да се направляват една друга през стаята, реших да направя коварно нововъведение. При последното минаване се мушнах зад Джена, която пристъпваше със затворени очи, и започнах да й шептя в ухото:

- Не слушай нея! Мен слушай. Аз ще ти помогна.

Джена спря. Обмисли положението и след това избра единия от гласовете.

- Тихо, татко изсмя се тя и продължи да слуша упътването на Андреа.

Без да се отказвам, грабнах капака на тиган и като го държах близо до ухото й ударих по него с една лъжица. Тя подскочи и се спря, стресната от звука. Като видя, че нейната пътешественичка е изплашена, Андреа постъпи страхотно. Тя изтича през цялата стая, прегърна сестра си и каза:

- Не се бой, аз съм с теб!

Тя нямаше намерение да позволи шумът да отклони Джена от пътешествието й. Бог също няма да позволи на различните шумове да ви отклонят. Той все още изгонва критиците ни и смълчава обезпокоителните гласове. Част от работата Му сигурно сте забелязали, но повечето не сте. Чак когато се приберете у дома, ще разберете колко пъти Бог ви е защитавал от подобни изкушаващи гласове. Едва във вечността ще признае пред вас, че... Той е прекъсвал телефона, за да ви предпази от съмнителна сделка; Той е пращал мъгла на летището, за да ви отдалечи от грозяща опасност; Той е спукал гумата ви, за да не се срещнете с неподходящ човек; Той ви е дал съпруга, която обича Него повече от вас; Той е отворил вратата на нова работа, за да не се налага да сменяте града си и църквата си; Той е изпращал точния човек с точните думи точно тогава, когато най-много сте се нуждаели от насърчение.

            Запишете си следното. Бог знае, че има много неща, които ние не виждаме. Знае, че ни е трудно да живеем с вярване, а не с виждане. И според мен това е една от причините Той да съживи умрялата дъщеря на Яир. Не заради нея - тя си е била по-добре на небето. А заради нас - за да ни научи, че Небето забелязва нашата вяра. Последен извод от играта с виждането без очи. Попитах Джена как е чувала гласа на Андреа, когато й нашепнех в ухото, за да я отклоня. Какво ми отговори?

- Просто се съсредоточих и се вслушвах с всички сили.