Тогава оня ученик, когото обичаше Исус казва на Петър:

  “Господ е!” А Симон Петър, като чу, че бил Господ, препаса

  си връхната дреха (защото беше гол) и се хвърли в езерото. Йоан 21:7

Преди Петър да забележи, слънцето се появява във водата - потрепващо златно кълбо върху морските вълни. Обикновено рибарите първи виждат слънцето, когато се покаже над планинските хребети. То отбелязва края на нощния им труд. Не и за този рибар. Макар езерото да отразява светлината, в сърцето на Петър е тъмнина. Вятърът е хладен, но той не го усеща. Приятелите звучно спят, но на него всичко му е безразлично. Мрежата в краката му е празна, езерото - студено, но мислите на Петър са другаде. Той е далеч от Галилейското езеро. Умът му е в Йерусалим. Повторно преживява една мъчителна нощ. Ладията се поклаща, а спомените му препускат... Гласовете на римската стража... Проблясва меч, кръвта от ухото на Малх... Протегната длан... Докосване... Думи на изобличение... Войниците Го отвеждат... За какво мислех - мълви Петър, докато се взира в дъното на лодката. - Защо избягах?

Петър е избягал. Обърнал е гръб на най-скъпия си приятел и е избягал. Накъде, не знаем. Навярно и той не е знаел. Намерил е дупка, барака, изоставена къща. Намерил е място, където да се скрие. И се е скрил. А беше се хвалил... “Даже и всички да се отвърнат от Теб, аз никога няма...” (Матей 26:33, ВЕРЕН) Уви! Петър постъпва точно така, както се е клел, че няма да стори. Препънал се е и е паднал по очи в ямата на своите страхове. И ето го там. Даже и всички да се отвърнат от Теб, аз никога няма... Даже и всички... аз никога няма! Аз никога няма... Аз никога няма... В сърцето на рибаря бушува война.

Тогава инстинктът за самосъхранение се сблъсква с предаността към Христос и предаността побеждава само за миг. Петър става, излиза от скришното си място и тръгва към шума, докато не съзира осветените от фенери съдебни заседатели в двора на Кайафа. Спира близо до огъня и грее ръцете си. Огънят искри с насмешка. Нощта е студена. Огънят - горещ. Но Петър не е нито горещ, нито студен, а хладък. “А Петър следваше отдалеч” - описва Лука (22:54). Той е верен... отдалеч. През онази нощ върви достатъчно близо, за да вижда, но достатъчно далеч, за да не бъде видян. Проблемът е, че го забелязват. Някои хора близо до огъня го разпознават. “Ти беше с Него - го предизвикват те. - Ти беше с Назарянина!” Три пъти хората казват това и всеки път Петър го отрича. И всеки път Исус го чува.

Моля ви, спомнете си, че главният герой в тази сцена не е Петър, а Исус. Исус, който познава сърцата на всички хора, предварително знае и за отричането на приятеля си. Три пъти солта от предателството на Петър изгаря раните на Спасителя. От къде съм сигурен, че Исус е знаел? От Неговите действия. “И Господ се обърна и погледна Петър.” (Лука 22:61). Когато петелът пропява, Исус се обръща. Очите Му търсят Петър и го намират. За момент всички хора на това място - войници, обвинители, свещеници - изчезват. В предутринния миг остават само двама души - Исус и Петър. Петър никога няма да забрави очите. Макар че лицето на Исус е вече окървавено и насинено, погледът Му е твърд и ясен. Скалпел, който се забива в сърцето на Петър. Макар да трае само миг, погледът се запечатва завинаги.

И сега, няколко дни по-късно на Галилейското езеро, погледът продължава да пронизва. Петър не мисли за възкресението. Нито за празния гроб. Нито за победата над смъртта. Мисли за очите на Исус, които виждат неговото падение. Добре ги познава. Виждал ги е и преди. Всъщност виждал ги е точно на същото езеро. Все пак той е рибар. Подобно на останалите работи нощем. Той знае, че в прохладата на нощта рибата изплува, за да се храни близо до повърхността, а през деня се връща в дълбокото. Не, това не е първата нощ, която Петър прекарва на вълните на Галилейското езеро. Нито пък е първата му нощ без улов. Веднъж преди години... Повечето сутрини Петър и неговите другари продават уловената риба, поправят мрежите и се отправят към вкъщи с торба пари и чувство на удовлетворение. Но тази сутрин няма да има пари. Няма удовлетворение. Работили са цяла нощ, но няма какво да върнат вкъщи освен изморените гърбове и изтърканите мрежи. Но по-лошото е, че всички ще разберат. Всяка сутрин брегът се превръща на пазар, хората от близките селища идват, за да си купят риба. Настава оживление. Днес обаче риба няма. Тази сутрин Исус е там, поучава. Тъй като хората се блъскат напред и няма къде да застане, Той пита Петър дали може да превърне ладията му в трибуна. Петър се съгласява. Сигурно си мисли, че така поне от ладията ще има някаква полза. Докато Исус поучава, Петър слуша. Хубаво е да чуеш нещо различно от плисъка на вълните. Когато свършва с множествата, Исус се обръща към Петър. С още една молба. Иска да ловят риба. “Оттегли към дълбокото и хвърлете мрежите за лов!” (Лука 5:4, ВЕРЕН).

Петър изпъшква. Да отиде на улов е последното нещо, което му се иска. Ладията е изчистена. Мрежите са окачени да се сушат. Слънцето е високо, а той - изтощен. Време е да се прибира вкъщи. На всичко отгоре хората ги гледат. Веднъж вече са го видели да се връща с празни ръце. И освен това, какво разбира Исус от риболов? И Петър проговаря: “Учителю, цяла нощ се трудихме, и нищо не уловихме...” (5 ст.) Забележете умората в думите . Цяла нощ... От начало небето над тях е било огнено оранжево, после среднощно черно, после утринно златисто. Часовете са минавали бавно, по-бавно от мудните облаци покрай луната. Разговорите са утихвали, а раменете все повече са се схващали. Докато селцето спи, мъжете са работели. Ця-а-ла нощ! Трудихме се... Вечерта са изстъргали палубата. Приготвили са мрежите. По залез слънце са отплавали. Навътре, в тъмните води, под лунното небе. Издърпали са греблата.

Хвърлили са тежките мрежи нависоко и надалече. Плясъкът по повърхността на водата... И нищо не уловихме... Цяла нощ едно и също. Залюляваш и хвърляш мрежите високо и навътре. Оставяш да потъне. После чакаш тихо. После издърпваш. След това отново. Хвърляш. Издърпваш. Хвърляш. Издърпваш. Хвърляш. Издърпваш. Всяко мятане е молитва. Но при всяко издърпване мрежата се връща празна, без отговор. Въздишка, и отново хвърляш... Бяха ловили риба дванайсет часа. А сега... Сега Исус иска да отидат отново... И не просто близо до брега, а на дълбокото. Петър вижда как приятелите му вдигат рамене. Поглежда към хората на брега, които го наблюдават. Не знае какво да прави. Исус може да разбира много от много неща, но Петър разбира от риболов. Петър знае кога се работи и кога - не. Знае, че има време за влизане надълбоко и време за излизане на сушата. Здравият разум показва, че е време да се излиза. Логиката диктува да си пресметнеш загубите и да се прибираш вкъщи. Опитът казва да си събереш багажа и да отидеш да починеш. Но Исус предлага: “Ако искаш, можем да опитаме още веднъж.” Най-трудно се пътува до мястото, където вече сте се провалили. Исус го знае. Именно затова изявява желание да дойде и Той. “При първото излизане бяхте сами, но този път Аз ще съм с вас. Опитайте пак, но този път и Аз ще бъда на борда.” И Петър неохотно се съгласява да пробва още веднъж. “Но по Твоята дума ще хвърля мрежите!” (Лука 5:5) Няма никакъв смисъл, но достатъчно дълго е бил близо до Назарянина, за да знае, че Неговото присъствие е различно. Сватбата в Кана? Онова болно дете на римския стотник? Сякаш Исус въвежда нови правила в играта. Така греблата отново се потапят и ладията се отправя навътре. Котвата се пуска, греблата се издърпват и мрежите политат още веднъж. Петър ги гледа как потъват и чака. Чака, докато се опънат до края на въжето. Рибарите мълчат. И Петър мълчи. Исус - също. Внезапно въжето се дръпва. Мрежата, натежала от риба, почти изхвърля Петър зад борда. “Йоане, Якове! - Извиква той. - Бързо! Давайте!” Скоро ладията е така препълнена с риба, че левият борд е почти изцяло потопен във водата. Потънал до глезените в подскачащото сребро, Петър се обръща, за да погледне към Исус. Исус също го гледа. Тогава Петър осъзнава кой е Исус.

Странно място за среща с Бога - на рибарска лодка, посред малко езеро, в никому неизвестна страна! Но е съвсем характерно за този Бог, решил да дойде в нашия свят. Такава е срещата на онези, които са готови да опитат отново... с Него. След този улов животът на Петър се променя. Той обръща гръб на езерото, за да следва Месия. Остава ладията с мисълта, че никога няма да се върне към нея. Но сега се е върнал. Кръгът се е затворил. Същото езеро. Същата ладия. Даже същото място на брега. Но Петър не е същият. Трите години живот с Месия са го променили. Видял е много неща. Твърде много проходили сакати, опразнени гробове, твърде много часове в слушане на думите Му. Той вече не е онзи Петър. Галилея е същата, но рибарят е различен. Защо се е върнал? Какво го е накарало да се върне в Галилея след разпъването на Христос? Отчаянието? Според някои, да. Но не и според мен. За хората, които са познавали Исус, надеждата умира трудно. Мисля, че Петър е един от тях. И именно тя го връща обратно. Надеждата. Странната надежда, че на брега, където Го е срещнал за първи път, ще Го срещне отново.

Така Петър отново е в ладията посред езерото. Отново е ловил риба цяла нощ. И отново езерото не им е дало нищичко. Мислите му се прекъсват от нечий вик откъм брега.

- Хванахте ли нещо?

Петър и Йоан вдигат глави. Вероятно е някой от селото.

- Не! - изкрещяват.

- Опитайте от дясната страна! - извиква в отговор гласът.

Йоан поглежда към Петър. Защо не? И мрежите политат. Петър увива въжето около китката си и зачаква. Няма смисъл. Въжето се изопва и мрежата се обтяга. Петър наклонява цялата си тежест на другата страна и започва да придърпва мрежата. Навежда се, издърпва, навежда се, издърпва... Толкова е погълнат от работата, че все още не съзнава какво се случва. За разлика от Йоан. Моментът е толкова познат! Това вече се е случвало! Дългата нощ. Празните мрежи. Викът да хвърлят още веднъж. Пляскащата риба по палубата на лодката. Чакай малко! Той вдига очи към човека на брега. Той е - прошепват устните му. После по-силно: Това е Исус! После с викове: Това е Господ, Петре! Господ е!

Петър се обръща и поглежда. Исус е дошъл! Не просто учителят Исус. А Исус, който е надвил смъртта. Царят Исус... Исус, победителят над тъмнината. Исус - Богът на небето и земята, е на брега! Приготвя огън... Петър се хвърля във водата, преплува до брега, измъква се мокър и треперещ и застава пред приятеля, когото е предал. Исус е стъкмил жарава. И двамата си спомнят последния път, когато Петър е стоял до огъня. Петър е разочаровал Бога, но Бог отново идва при него. Това е един от малкото моменти в живота на Петър, когато той мълчи. Нима има подходящи думи? Моментът е прекалено свят за думи. Бог предлага закуска на приятеля Си, който Го е предал. И Петър отново намира благодат в Галилея.

Какво бихте казали в такъв момент? Какво казвате в такива моменти? С Бога сте насаме. Само вие и Той знаете какво сте направили. И никой от двама ви не се гордее с това. Какво Му казвате? Какво правите? Можете да направите като Петър. Да застанете в присъствието на Бога. Да се изправите пред погледа Му. Да стоите мълчаливо и да чакате. Може би това е единственото, което сте в състояние да сторите. Твърде съкрушени, за да кажете каквото и да е, и твърде обнадеждени, за да избягате. Просто заставате пред Него. Заставате онемели. Той се е върнал! Кани ви да опитате още веднъж. Този път с Него.