„Той взе на Себе Си, нашите немощи, И болестите наши понесе.“ (Мат. 8:17)

Имаме ключа, за да разберем тайната, същността, съдържанието, смисъла на живота на Господ Исус Христос. Той живя не, за да Му послужат, а Сам да служи и да даде живота Си за мнозина. Той не търсеше слава, богатство, наслади, а се спусна в дълбините на нашия грешен, нещастен живот. И така изпълняваше казаните за Него преди векове пророчества.

Той взе на Себе Си нашите немощи. Както попивателната хартия попива мастилото, така и Той пое на Себе Си нашите слабости. Това се доказва от чудесата Му, които бяха акредитивните Му писма, с които удостовери, че е очаквания Месия, Божият Пратеник.

Има една картина нарисувана от художника Доре – „Долината на сълзите“. Тя е славна илюстрация на Христовата сила за спасение и помощ. Това била последната картина на великия майстор. Когато умрял багрите на платното били още пресни. На задния фон са изобразени пусти скали, ограничаващи тъмна долина. На входа стои Спасителят, облечен в дълга бяла дреха. На раменете Му има дървен кръст. Ръката Му е издигната, в покана към всички да приемат спасение. Най-близо до Него са най-презрените – бедняците. Но там е и царят със златната корона, търсещ помощ с свише. До него е пленник с окови и белезници. Ето знатна дама, носеща мъртво дете. Тя моли за помощ. Умираща майка предава кърмачето си на Исусовата грижа. Представители на всички земни зони – индиянци, негри ... също търсят спасение. Настрана, уединен върху камък, седи един прокажен. Много са страдащите. Спасителят е един. Старата змия също е тук. Но уплашена от небесната светлина, бърза да побегне. Отдясно е тесният път, който води до страната на вечната пролет. И Господ Исус кани всички да Го следват натам.

Той пое нашите немощи. Кой може да разбере тази истина? Но колко пъти имаме тази радостна опитност! Особено след усърдна молитва, при пълно безсилие, изведнъж ни обладава чудна увереност в Божията намеса и сърцето се изпълва с радостна надежда и пълен вътрешен мир.

Той понесе нашите болести. Това не се отнася за здравите. Те не разбират нуждата за оздравяване. Комуто животът тече по мед и масло, малко се интересува от Небесния Лекар. Но болестите са старо човешко страдание. От момента, когато първия човек беше изгонен от Едемския рай, болестите са постоянните му спътници. Те разяждат живота, развалят радостта, отнемат силите му. Наистина човешката мъдрост е направила много за борбата против болестите. Медицината има неочаквани постижения. Човешкото съчувствие е балсам за раните на страдащите. Но и пред много страдания ние сме безпомощни. Колко пъти лекаря пита с упрек: „Защо идваш чак сега? Къде беше до сега? Закъснял си. Аз вече не мога да ти помогна.“ Има и душевни страдания, които остават скрити, носят се мълчаливо, защото няма кой да ги разбере. Още по-малко може някой да помогне. За това пророк Исая се оплаква: Цялото тяло е болно. Ние всички се заблудихме като овце. Света прилича на грамадна болница. Но колко са лекарите? Преди известно време имало стачка на лекарите и медицинските сестри в Италия. Изведнъж болниците останали без персонал. Вие бихте ли желали да бъдете пациенти в такава болница? Но Господ Исус е винаги на поста Си. Той понесе нашите болести. Ние спокойно можем да Му представим всичките си страдания и Го молим за изцеление. Милиони са тези, които получиха здраве направо от Исус.

Той се натовари с нашите грехове. Болестите са присъщи повече на тялото. Грехът е повече страдание на душата. И тук не са включени онези, които мислят, че нямат грях и следователно са праведни, нямат нужда от Спасител. Непростеният грях е най-голямото човешко нещастие. Обаче Исус пострада за нашите грехове, изкупи ни чрез смъртта Си и така се натовари с нашето зло. Чрез вяра ние приемаме този небесен дар. Остава ни само да благодарим и да славословим. В едно църковно събрание в Африка станал един стар негър и заявил: „Ето тези ръце са пролели много човешка кръв. Аз убивах враговете си и украсявах с главите им колибата си. Исках да се гордея със силата си. Но Господ Исус ме намери. И сега се срамувам от своето минало. Той напълно ме уми от греховете ми със святата Си кръв. И вече няма човешка кръв по ръцете ми. За това славя Спасителя за чудната свобода и опрощението.“ Някой ще каже: „Но аз не съм такъв грешник. Не приемам да се сравнявам с такъв жесток убиец!“ Обаче Библията ни заявява, че всеки който мрази брата си е човекоубиец. Омразата е за Бога това, което е за нас убийството. И от тук нуждата Господ Исус да поеме греха ни. Това, че някой е умрял за нас, може да е много трогателно, но не ни освобождава от греха, нито ни дарява свобода и вечен живот. Важното тук е, че Този, Който даде живота Си, е Божият Син, Господ Исус, чистият, святият, невинният.

Грехът е тежък товар. Често ние сме смазани от него. Просто не можем да го носим. А какво да кажем за Онзи, Който се натовари с греховете на целия свят! Има една картина, която представя Господ Исус на молитва в Гетсимания. Коленичил, Той усърдно се моли на Отца. Върху Него има огромно кълбо, черно и тежко – греха на човечеството. Какъв ужасен товар! А пред Него има човешки череп. Замисълът е: „Ти носиш греха на човеците и за това трябва да дадеш живота Си!“

Ето защо и Лутер твърди, че Господ Исус е най-грешният човек, който някога е живял на земята. Не защото е сторил грях, но защото се натовари с нашите беззакония. Той е бил и най-болният земен жител. Не защото е боледувал, а понеже пое на Себе Си нашите болести.

Престъпник изтърпявал наказанието си в затвора. Той трябвало да чезне във влажна килия поради злоупотреба и невъзможност да възстанови сума. Но един ден бил освободен, защото благодетел платил сумата. Запитан защо е пуснат от затвора той казал: „Освободиха ме, защото един благороден човек плати за мен, а не защото съм се поправил.“ Ние сме освободени от грях не защото сме праведни или безгрешни, но защото Господ Исус умря за нас.“

Той се натовари с нашите грехове. Подчертаваме думата НАШИТЕ, МОИТЕ. Лесно казваме, че света е грешен. Но трудно е да признаем: „Аз съм грешник!“ Едно е да посетиш болницата и да видиш много болни. Друго е сам да бъдеш пациент там. Но каква чудна истина! Невероятна, дори невъзможна за разума ми: Той се натовари с нашите грехове.

Нашето поколение е търсещо поколение. Търсим преди всичко здрава, непоколебима основа на живота. И сме нещастни, защото виждаме, че всичко, което имаме е относително. А как жадуваме за абсолютното. Ние сме научени да се съмняваме във всичко; да се отнасяме към всичко критично и с недоверие. Това се дължи на нашият скрит страх от измама. Нашето недоверие ни прави нещастни. А как копнеем за радост и доволство!

Но тука имаме абсолютна истина: Христос е Спасител! Той е Истината. Той е животът. Той Единствен освобождава от немощ, болести, грях. Няма съмнение. Няма нужда от доказателства. Нима сина иска от родителите си доказателства, че са го родили? Търси ли увереност за това чрез изследване на кръвта? Подобно желание би било безумие. Исус пострада за нас и вместо нас. В обикновения живот казваме, че в касапницата всяка коза виси на своя крак. Всеки е отговорен за себе си. Всеки жъне това, което е посял. Обаче ето нещо съвсем друго! Той страда заради нас. Понесе нашата неправда пред Бога. Когато бащата наказва най-голямото дете заради вината на по-малките, пострадалия изпитва голяма горест поради неправдата. Но ето Господ Исус доброволно прие наказанието вместо нас върху Себе Си.  Всяка майка страда когато детето ѝ извърши престъпление и така носи позор за дома. Тук имаме нещо повече. Исус прие нашия грях и понесе страданието, което трябваше да приемем ние.

В средата на миналия век избухнала война между Италия и Австро-Унгария. В едно италиянско село дошла наборна комисия и поискала 150 младежа за фронта. Но имало 300 годни момчета. Хвърлили жребий и взели 150. Между взетите бил и един младеж, син на бедна вдовица. Всички решили, че той не бива да отиде, защото майка му остава без поддръжка. Събрали една сума и друг младеж отишъл вместо него на фронта, вземайки парите, но се записал с името на сина на вдовицата. Скоро паднал убит. Комисията отново посетила селото, търсейки нови кандидати за фронта. Видели освободеният младеж и му казали, че е годен за армията и му връчили повиквателна. Но той казал: „Не мога да дойда, защото аз съм убит.“ „Как така си убит? Нали стоиш тук пред нас жив?“ „Да, но вижте в общината списъците на загиналите и ще видите, че аз съм убит, защото този, който отиде вместо мене на фронта, падна убит.“ При справка се установило, че това, което младежа казал е истина и го оставили на мира. Господ Исус умря за нас. Ние не сме длъжни да бъдем наказани със смърт, както предписва закона за греха.

Какво велико състрадание! Върховната му точка виждаме на Голгота.

Ние човеците знаем що е съчувствие. Що е състрадание не знаем. Когато наши ближни страдат, ние преживяваме вътрешна болка. Можем да плачем с тях. Но все пак страда само засегнатия. Околните са повече или по-малко наблюдатели. Чувстваме се стоящи далеко от страдащия. Господ Исус се втурна в морето на нашия грях и ни изтръгна от него чрез страданията Си.

Зимно време е. Студът е сковал реката. Пъргав юноша моли баща си да му разреши да отиде да се пързаля на леда. Бащата решително забранява: „Леда е още много тънък. Ще се строши и ще се удавиш.“ Но момчето е нетърпеливо. Тихо, незабелязано то се измъква от къщи и отива до реката. Стъпва полека върху леда край върбата. Той е здрав. „Урааа! Ще се пързалям.“ Бързо слага кънките си и отново е на леда. Но той се строшава и момчето започва да потъва. Добре, че успява да се хвани за някои клони на върбата. Започва да вика с всички сили: „Помощ! Помощ!“ Един младеж минавал наблизо и без да му мисли се хвърля, за да го спаси. Подава го на друг минаващ. С мъка момчето е спасено. Но къде е спасителят? Никой не го вижда. След няколко часа изваждат трупа му с куки. Какво преживява спасеното момче? Този непознат младеж се удави заради мене. Ето, това е състрадание! Колко скъпо нещо е то! И само за един човек. А за цялото човечество?

Каква велика победа! Евреите, съвременници на Исуса Христа, очакваха политически водач, победител над римската държава и освобождение от чуждия гнет. За това те искаха от Спасителя особени знамения, не лекуване на болни и прокажени, не нахранване на множеството, а унищожение на римските войски, събаряне на огромната римска държава. Те не можеха да разберат, че Неговото царство не е от този век. То ще дойде, но през следващите.

От Марк 5:20 е очевидно, че при лекуванията Господ Исус Христос изразходваше сила, която се излъчваше от Божественото Му тяло. Тази сила извоюва и най-великата победа. Той победи болестите чрез силата; превъзмогна болестите. Той победи греха чрез смъртта Си, а смъртта победи чрез възкресението Си. Всичко това не е нещо обикновено, което може да стане. То е величествен исторически факт, който не зависи от моята воля, не се утвърждава или обезсилва от моята мисъл или желанието ми. Имаме съвършен факт. Ние можем да го приемем със смирена благодарност. Но можем и да го отминем като слепци. И от това зависи нашата вечна съдба.

В заключение искам да ви разкажа за един граф във Франция, за когото четох. Страдал от мрачни мисли, меланхолия. И домашни, и приятели го окръжавали с неизказана нежност и любов. Но нищо не му помагало. Развлечения, курорти, забави ... само усилвали меланхолията му. Графът чул за някакъв прочут психиятър в Англия и отишъл при него. „Вие сте напълно здрав.“, казал специалиста. „Не мога да открия никаква болест, която да оправдае вашата меланхолия.“ „И все пак много страдам.“, казал графа. „Имате ли някакво желание, което да не е изпълнено? Да не би да е засегнато вашето славолюбие?“ „Всичките ми желания се задоволяват от моите близки.“ „Имате ли врагове?“ „Не зная. Мисля, че всички ме уважават.“ „Какво мислите когато сте сам?“ „Ето за това не обичам да говоря.“, казал графа. „Моля Ви, бъдете напълно откровен. Убеден съм, че ще Ви помогна.“, отговорил лекаря. „Аз не вярвам в Бога. Убеждението ми, че всичко свързано с Бога е измама. Но има нещо друго. Картината за Страшния Съд е постоянно пред мен. Погледа на Небесния Съдия ме пронизва. Като че ли чувам Неговия глас: „Махни се от Мен, ти, който вършиш беззаконие.“ И това ме смразява. Ужасно се страхувам.“ Лекарят взел Библията, която лежала на бюрото му. Отворил на Исая, глава 53-та и зачел: Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари. Той биде наранен поради нашите престъпления. Бит биде, поради нашите беззакония. На Него дойде наказанието, докарващо нашия мир. И с Неговите рани ние се изцелихме. „Възможно ли е това? Истина ли е написаното?“, попитал графа поразен.  „Разбира се, това е Божието Слово, а то никога не лъже.“ „Но как така страда Праведния за неправедните? О, аз не съм мислил, че има такова нещо ... Сега вече не се страхувам. Благодаря ви, че ми открихте тази чудесна истина!“ И си отишъл напълно здрав.

Господ Исус беше предаден поради нашите беззакония. Страда и умря, поради нашия грях. Ето ядката, сърцевината на нашата християнска вяра. Ето основата на спасението ни; ето силата на нашия живот; ето утехата за сърцата ни. От Голгота блика река на благодат, спасение, вечно блаженство за всеки, който вярва и го приема. Това чудно спасение не е само за учени, силни и богати, но главно за бедни, болни, простосмъртни, грешни човеци. С други думи – за нас. За това Спасителя кани всички отрудени и обременени при Себе Си. Иди, братко, при Исус. Кажи Му: „Аз съм твой, Исусе, щом ме каниш, щом си ме възлюбил и си дал живота Си за мен.“ Поднеси Му твоята дълбока благодарност и обещание, че ще Му бъдеш верен до гроб.

В Париж един пастор се посветил на работа сред уличните метачи. Говорил им за Спасителя и ги събирал в квартирата си, за да се моли с тях. Един ден срещнал две момичета-метачки, които нищо не знаели за Господ Исус, а и били неграмотни на всичкото отгоре. Повикал ги в дома си, за да ги учи да четат и пишат. На стената  в стаята му висяла картина, представяща разпятието на Господа Исуса. Те останали поразени от нея и особено от пояснението, което проповедника дал. Веднага сключили ръце и коленичили в съкрушение от това, че Той пострадал за тях. Тяхната молитва била: „Защото Ти умря за нас, ние искаме да живеем за Теб!“

Нека и нашия живот да бъде едно непрестанно посвещение и радостно служение за Този, Който даде всичко за нас.

Гр. Шумен

9 август 1973 г.

Пастор Симеон Попов