Върнах се във физическото си тяло, което не беше изгубило сетивата си. Действителността се стовари върху мен като тон тухли. За първи път в живота си аз не знаех какво да направя или къде да отида. До някаква степен осъзнавах, че бях отворил врата към света на окултното и че бях позволил на демоничните духове да използват тялото ми. Дори и след преживяването, което имах тази врата остана отворена и аз нямах сили да я затворя. Все едно да кажеш на първият срещнат на улицата да се качи в един изстребител и да отлети с него в Шотландия – така се чувствах и аз – идея си нямах как да затворя вратата към духовното. Знаех как да я отворя, но никога не се бях замислял как евентуално бих могъл да я затворя. Бяха ме измамили; чувствах се самотен и уязвим. Все още усещах присъствието на злите сили около себе си; те обграждаха физическото ми тяло, а умът ми беше постоянно бомбандиран с чудовищни и страшни мисли и образи. Самият аз бях изложен на силите на тъмнината, а в умът ми цареше пълен хаос.

Бях изгубен в тази тъмнина. Умът ми беше като номад, бродещ и скитащ от място на място без да намери покой. Ден и нощ аз се опитвах да разбера какво се случи, но ме връхлиташе една досада ... завладяваше ме едно отегчение. Чувствах се отчаяно изгубен ... самотен ... нямаше към кого да се обърна. Бях объркан и уплашен. Губех представа за действителността. Чувствах се виновен, мръсен и опетнен, унижен от това, което се беше случило. Сякаш не бях себе си, не бях аз, вече незнаех кой съм. Всичко, на което се бях oсланял и надявал се оказа фалш, лъжа и измама. Тези така-наречени „духовни водачи” се оказаха демони, които искаха да ме ограбят, да откраднат душата ми и да ме унищожат на всяка цена.

Взех си няколко дни отпуска, тъй като не можех да се владея в присъствието на други хора. Реших да отида в местната църква – Света Мария, която се намираше малко по-надолу по улицата от дома ми. Поради някаква необяснима причина аз знаех, че трябваше да ида на свято място. Мислите за всички тези молитви, които щяха да бъдат изречени в църквата поуспокоиха обремененият ми тревожен ум. Седнах на една от пейките, опитвайки се да си обясня всичко, което бях преживял и най-вече срещата ми с дявола. Все още не можех да намеря отговор на въпросите, които се въртяха из ума ми. Бях объркан, смутен и озадачен от преживяното.

Осъзнавах, че духовете-водачи все още живееха в тялото ми и нямаха никакво намерение да го напускат. Аз им бях казал кога могат да го използват и те на свой ред ме бяха послушали. (Това се оказа още една измама и лъжа на врага на нашите души – Сатана.) Но злоупотребиха и незаконно ... без право се настаниха в мен. Демоните се инатяха, не искаха да се предадат и да напуснат обиталището си.

Те изявяват своята същност и характер чрез човешките същества, които следват Сатана. Писанията съвсем ясно ни разкриват, че Царството на Тъмнината съществува. То става явно чрез измамата и лъжата, на които е изградена по-голямата част от силата на Сатана. Заблудата, измамата и лъжите са неговото най-силно оръжие. За първи път той ги използва в Едемската Градина. Те ще бъдат и последната сила, която дяволът ще насочи срещу света, за да заблуди и измами народите.

Много от тези, които четат моето свидетелство ще си изградят свое собствено мнение и ще си направят лични изводи. Други, които също са част от нашето модерно високотехническо и високообразовано общество навярно биха казали, че страдам от хормонален дизбаланс или пък че поведението ми е логичният резултат от травмите, които ми бяха нанесени в детските ми години или в следтвие на нападението, което беше извършено над мен. Но нека ви кажа – Библията не обяснява поведението ми по този начин. Чисто и просто тя казва, че това са демонични сили и духове, които обитават вътре в човека. Те са нашите духовни врагове и Писанията говорят, че ние участваме във войната срещу Сатана и неговата орда. Словото нарича тази война „борба”. Ние знаем, че в борбата се изисква близка схватка с врага; трябва ти самият да сграбчиш в схватка врага си. Същото се отнася и за силите на тънината. Обикновено борбата е много лична, близка и непосредствена.

Ден след ден аз ходех в църквата Света Мария. Този малък оазис, този рай в моята суха, гола пустиня, беше единственото място, на което можех да си почина и успокоя, и където се чувствах по-добре, но само до известна степен. Там имах възможността да разговарям с наместничката Майка Е. Викарс и с други духовни лица, работещи в обществото, които трябваше да отсеят „чудаците” от искрените хора. След като Майка Е. Разбра, че аз не съм изгубил ума си тя започна да се моли за мен и семейството ми. Тя дори ни посети, за да благослови дома ни и да вземем причастие заедно. С нея беше и друг наместник - Отец Т.

Една нощ състоянието ми се влоши ужасно много. Демоничните духове, живеещи в мен се опитаха да ми попречат да се храня. Те правеха опити да ме лишат от съня ми и така да ме изтощят и сломят. До определена степен те успяваха. Винаги когато приемах храна аз усещах неприятен вкус в устата си и исках да повърна. Вкусът на храната не беше такъв какъвто го познавах; беше странен или пък яденето миришеше гадно. Сякаш тези демони се преправяха на нещо. Лин, съпругата ми, ми беше сготвила моето любимо ястие – чили, но тя виждаше как едва-едва преглъщам. Тя никога за нищо не ме упрекна. Лин се бореше за мен по начина, по който тя си знаеше.

Докато седях на масата и буквално ядях ориза си зърно по зърно, аз почувствах как това зло присъствие се опита да вземе пълен контрол над тялото и ума ми. Борех се с всички сили. Чертите на лицето ми се промениха; физиономията ми започна да придобива други характерни белези и типичните черти на това мъжко демонично присъствие в тялото ми. Гласът ми стана по-плътен и дълбок ... по-заплашителен със започването на битката. Тя се водеше в ума ми и аз знаех, че ако се огънех и предадях този демон щеше да получи пълен контрол над тялото ми и така да придобие още повече сила. Жена ми беше свидетел на всички тези физически промени, които настъпиха в гласа ми и с лицето ми.

Преди това бях виждал такива неща да се случват когато участвах в  спиритуалистичните сеанси. Когато медиума изпадне в състояние на транс той/ тя бива обладан/а от силата на злият дух.

Почувствах се като в капан. Бях много изплашен. Никога преди това не бях изпитвал такъв ужасен страх. Сякаш една дебела, плътна стена от страх беше издигната около мен. Бях на предела на силите си, едвам можех да го понеса и издържа, но знаех, че трябваше да не се предавам, а да продължа напред. Бях участник в тази невидима битка за надмощие над собствения ми ум. Същият този дух, който безпокои умовете ни докато ние не станем роби на страха, обикновено първо идва като мисъл в нашето въобръжение, докато не пусне корени и в нашите действия. Аз не понасям заплахите и униженията ... или ставаш в жертва или оцеляваш.

На следващата сутрин отново отидох в малката църква. Седнах тихо на една от пейките и в дълбокото си отчаяние помолих Исус Христос да ми помогне. Не зная защо не бях молил Исус за помощ до този момент. Може би защото бях твърде горд или пък защото просто никой не ми беше казал за Него. Дълбоко в себе си аз знаех, че Той ми говореше. Беше опитвал да ми говори по много поводи, но аз бях твърде горд и арогантен, за да Го слушам. Паднах на колене и напълно искрено помолих Исус да ми помогне. Казах Му, че се страхувах да вървя по пътя, по който вървях в момента и че имах нужда от помоща Му. Повярвайте ми, бях изключително искрен и честен с Него.

Злите духове са същества, които принадлежат на тъмнината и не понасят, мразят светлината.

Освобождението, както научих, е процес и много скоро три от духовете щяха да се проявят в църквата. Докато се молех аз усетих, че нещо се случваше с един от тях. Сякаш той беше изгонен от тялото ми. Незнам как, но в същият момент алармата на колата ми се включи, лампите у дома светвали и угасвали от самосебе си и така съпругата ми се усетила, че нещо с мен се беше случило.

На следващата нощ, около 3 часа сутринта, аз почувствах, че вторият дух беше изгонен от тялото ми. Отново алармата на колата ми се включи, лампите у дома светваха и угасваха и из къщата се разнесоха неприятни миризми. Последният демон излезе от мен на следващата нощ. Той беше водача им и беше много по-мощен от другите два. Виждал съм го когато се проявяваше: имаше силно, яко телосложение. Той беше самото въплъщение на злото. Физическото ми тяло, огънато под форма на дъга ... арка беше издигнато над леглото ми докато неговото демонично присъствие ме напускаше под въздействието на една сила по-мощна от тази на демона.

Бях напълно изтощен и изчерпан от случилото се и през цялата нощ спах непробудно. На сутринта се събудих все още уморен и слаб поради събитията през последните 4-5 дена, но пък някакси се чувствах по-спокоен. Опитах се да поговоря с Бог, за да получа някакво обяснение за това, което се беше случило. В същият миг усетих едно присъствие, което изпълни цялата стая; окуражаващо и успокояващо ... заля ме мир, за който знаех, че е от Бога. Но все още не разбирах, че това всъщност беше Святият Дух. Осъзнавах, че бях отворил една врата към духовното и бях позволил тялото ми да бъде използвано за храм на Сатана. Тази врата трябваше да се затвори. Поглеждайки назад към изминалите събития аз виждам, че все още съм бил уязвим и че не съм си давал сметка, не съм разбирал какво действително се беше случило, но благодаря на Бог, че затвори тази врата, чрез която Сатана имаше достъп до живота ми.

„До ангела на филаделфийската църква пиши: Това казва Светият, истинският, у Когото е Давидовият ключ; който отваря, и никой няма да затваря; и затваря, и никой не отваря.” (Откр. 3:7)

Усетих, че духа ми беше привлечен обратно в тялото ми. Не се паникьосах, нито се стреснах. Почувствах се толкова сигурно, в пълна безопастност, бидейки обграден от това чудесно присъствие, изпълващо стаята. Без капка съмнение знех, че то беше тук, за да ме пази. Но ... все още не осъзнавах, че това беше Исус.

Усетих как до мен се допря нещо като горещ нож. Докосването му нито ми причини болка, нито ме разтревожи. Това беше печат, духовно клеймо, знак, символ, който означаваше защита; символ, който заявяваше: „Този тук е Мой; махни си ръцете от него: Аз идвам, за да го изискам.”

Господ Исус не запечатва нищо, което няма да изкупи. Този печат няма да бъде счупен докато не завърши и последното Си дело. Апостол Павел пише, че дори и ние, които имаме първите плодове на Духа, и ние стенем вътре в себе си, горейки от желание да бъдем осиновени ... изкуплението на телата си.

Следните стихове доказват, че ние сме запечатани от Бога за деня на изкуплението.

Ефес. 4:30: „и не оскърбявайте Светия Божий Дух, в когото сте запечатани за деня на изкуплението.”

2 Кор. 1:22: „Който ни е запечатил, и е дал в сърцата ни Духа в залог.”

Врата беше затворена, а тези демонични натрапници бяха изгонени от Святият Дух завинаги. Те обаче все още имат силата да ме потискат и угнетяват, и аз ги долавям, че са навсякъде извън тялото ми. Между другото те се опитаха да се върнат в него.

Бяха изминали няколко седмици и аз вече редовно ходех на църква – всяка неделя сутрин и петък вечер. Купих си Библия и започнах да я чета. Ходех на църква, но да си кажа честно все още не разбирах защо и какво се случваше. Сега пък тръгнах по пътя на религията. Превръщах се в един от фарисеите описани в Библията.

Господнята вечеря беше неразделна част от църковната служба, но тъй като аз не бях участвал в ритуала „Първо причастие” (бел.пр. – става въпрос за Католическа Църква) нямах право да участвам и в Господнята вечеря. Обаче една вечер аз помолих Викаря (наместника) да ми разреши да участвам и той се съгласи, но „само този път.”

Приех причастието и една топлина премина през цялото ми тяло. Когато демоничните сили напускаха тялото ми то буквално беше разкъсано на парчета. Когато приех виното – символ на пролятата Христова кръв, аз почувствах как раните ми се затвориха от самосебе си. По някаква необяснима причина Бог остави единият ми крак вдървен – от хълбока до коляното.

В Стария Завет Бог заповяда на людете Си да принасят жертви. Закланите животни символично понасяли наказанието за греха на хората. Жертвоприношенията обаче трябвало да бъдат повтаряни понеже не можели да покрият всички грехове. Старият Завет бил една бледа сянка на това, което идвало после.

С Новият завет обаче Исус Христос умря веднъж за винаги. Той стана изкуплението за нашите грехове, помирявайки ни с Бога и възстановявайки взаимоотношенията ни с Него. Без кръвта на Христа и Божията благодат не е възможно да победим греха.

Духовните битки изискват много енергия, а аз наивно си мислех, че трябваше да се боря, използвайки физическите си сили. В духовните битки не можеш да използваш физическата, естествената си сила и аз започнах да осъзнавам това много бързо.

Всяка нощ без изключение злите духове се нахвърляха върху тялото ми и ме събуждаха. Имах ужасяващи сънища, от които се събуждах облян в студена пот. Всяка сутрин когато си вземах душ аз забелязвах белези и рани по тялото си. Сякаш някой ме беше изподрал и изпохапал, а друг път просто чувствах силни болки в крайниците си. Плюех и кръв. Чувствах се изтощен и изчерпан физически и душевно.

Един ден разговарях с една жена, която пееше в църква. Тя ми препоръча да прочета книгата  „Да се молиш с молитвата на Исус.”; една молитва, която беше на 2000 години. Започва така:

Господи Исусе Христе,

Син на Бога,

Смили се за мен

Грешника.

Прочетох книгата. За първи път бях спечелил битка. Всеки път когато демоните ме атакуваха аз започвах да се моля с тази молитва. Една нощ, в продължение на 3 часа, аз се молих по този начин. Имаше ефект. Молитвата проработи.

Седмица след като прочетох тази книга, Бог направи така, че успях да посетя един Франсискански орден. Монах от манастира Glass Hampton Monastery беше написал книгата, но за съжаление, беше починал преди да му изкажа лично благодарността си. Както и да е, аз се подготвих да прекарам един ден с братята Франсисканци. Б., жената, която ми беше дала книгата, имаше приятелски отношения с тях и подпомагаше работата на монасите.

Нас ни придружи и друга жена, сестра Е., която също беше член на църквата Света Мария. Беше прекрасен септемврийски ден на 2001 година, един от последните дни на месеца, но все още с тихо и меко време. Нямах търпение да се срещна с тези свети мъже на Господа. Когато пристигнахме в манастира един от братята ни приветства с добре дошли и ни въведе в помещението за посетители. Там разговарях с Брат Реймънд. Той ми каза нещо, което никога няма да забравя. Увери ме, че Бог никога не греши и че пътя, който трябваше да извървя към вярата беше част от плана на Бога.

Обядвахме заедно с монасите в пълна тишина. Това беше част от обета, който те бяха дали. Прекарах доста време разхождайки се из градините на манастира, наблюдавайки природата. Скътах този ден в сърцето си.

Глава 9 Камъни в реката на живота

Двама каменоделци работели в каменоломната. Запитали ги какво правят. Единият отговорил: „Дялам камък.”, а вторият казал: „Строя катедрала!” А ти какво правиш – камък ли дялаш или помагаш на Исус да построи катедрала?

Бях поел на ново духовно пътшевствие. Вървях из непознати територии без водач. Не ми беше лесно да си проправям път из Християнската религия. Бях толкова емоционално и физически изтощен, но въпреки това се осланях на собствените си сили. Исках бързо разрешаване на проблемите си и търсех прекия, лесен път.

В 1 Петър 2:4: четем: „При Когото идвайки, като при жив камък, от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен.”

До този момент аз никога не бях гледал на живота като на пътешевствие, започващо с раждането и завършващо със смъртта на човека; един воаяж, през който ние се сблъскваме с най-различни трудности, неочаквани срещи и преживявания. Не бях вземал под внимание и истинската стойност на тези трудности и огнените изпитания, с които всеки Християнин се изправя лице в лице. Никога не ми беше идвало ум, че един ден Господ ще използва всички тези опитности за развитието и напредъка на Своето Царство. 

За да разберете какво беше отношението ми към живота и религията аз бих искал да го илюстрирам по следния начин. Мога да го опиша като буйна река, която трябваше да прекося и безопастно да стигна на другия бряг. Но бях като кон с капаци – не виждах опастностите, които се криеха под водата, нито пък забелязвах силното течение, което можеше да ме отнесе. Единственото нещо, което ме интересуваше беше как най-бързо да се озова на отсрещния бряг. Не бях се замислял, че единствения начин да прекося реката беше като стъпвах на камъните в нея, лежащи там, за да прокарат път, по който безопасно да стигна на другата страна. Всеки един от тях беше поставен на стратегическо място – достатъчно голям и твърд, за да ме издържи и понесе теглото ми. Всъщност, аз изобщо не осъзнавах важността и значението на отделните камъни и прескачайки някои от тях щях да пропусна важни житейски уроци. Това от своя страна щеше да доведе до препъването ми по пътя на живота, тъй като щяха да ми липсват необходимите умения, за да се справям с несигурните му и променящи се обстоятелства.

Дълбоко в себе си знаех, че трябваше да продължа да вървя по този духовен път и че ако решах да не го направя цената, която трябваше да заплатя беше постоянна незрялост, духовен застой и бездействие. Всеки от нас знае как изглежда застоялата вода и най-вече как смърди.

Притчи 25:26: „Праведният, който отстъпва пред нечестивия е като мътен извор и развален източник.”

Сатана продължаваше настойчиво да ме атакува при всяка една възможност, която се откриваше пред него. Той беше като ранено животно, като плъх притиснат в ъгъла ... Той искаше да си отмъсти и на всяка цена да унищожи както моя така и живота на семейството ми. Дяволът определено не желаеше аз да продължа да вървя напред. Искаше да ме задържи в робството на собствените ми усилия и начини.

По онова време не осъзнавах, че Бог уверява децата Си, че действията на Сатана насочени срещу Неговото семейство са ограничени. Библията ясно ни показва това, разказвайки ни историята на Йов, чиято личност, домочадие и материални притежания бяха атакувани от Сатана. Въпреки, че дяволът е доста силен той не притежава божествена власт, а и Бог винаги има последната дума.

Сега, четейки тези стихове аз намирам в тях уверение, но за съжаление на онзи етап от живота ми дори и един християнин не ми беше говорил за тази Библейска истина. Да си призная, нито един християнин не ми беше казвал, че трябваше да се новородя. Един следобед, беше четвъртък, Лин и аз излязохме на пазар в Седжли. Вече 18 години живеехме там и местните жители ни приемаха за ... местни. Бяхме станали част от тяхната общност.

Бях минавал по този път поне 1000 пъти, но странно - никога до сега не бях забелязал църквата - Full Gospel church, която години наред седеше край пътя.

Отново я подминахме без дори да погледнем към нея. Бяхме изминали около 100 м. когато ми прилоша. Не можех да продължа по-нататък за това казах на Лин, че ще се върна в къщи. Тя продължи, тъй като по-късно трябваше да вземе и децата от училище.

Отправих се към дома когато изведнъж ме връхлетя този странен натрапчив импулс да пресека улицата на отсрещната страна. Бях свикнал с тези откъслечни епизоди. Беше ми се случило нещо подобно когато излязах напред в църквата, за да бъда благословен. Почувствах същото и когато отидох в спиритуалистичната църква и преди да вляза в нея помолих Бог да ме пази. Трябваше да прекося улицата и колкото повече се приближавах към църквата толкова по-силен ставаше този импулс.

Вдигнах очи и погледа ми се спря на старият ръждясал метален кръст окачен над вратата. После прочетох думите за Исус, изписани на един ръчно направен плакат. Докато ги четях наум тези думи изведнъж оживяха в сърцето ми. Отново ги прочетох. Сякаш нещо в мен прещрака. Отново прочетох плаката. Да, той имаше смисъл. За първи път в живота си осъзнах, че Исус Христос е жив!

И точно тогава се случи нещо, което щеше завинаги да промени живота ми и схващането ми за Исус Христос.  Видях и почувствах възкръсналият Христос пред мен. Синът на Бога ме срещна в трудния за мен момент. Изминалите години от живота ми изведнъж нахлуха в ума ми. Сякаш ми беше позволено да ги изживея отново.

Спомням си много ясно следният епизод от живота ми – на път за работа, докато карах колата си бях помолил Бог да ми се разкрие, да ми се покаже. Видях се в ретроспекция, назад във времето,  карайки автомобила си и викайки силно: „Боже, ако си реален покажи се. Докато не те видя със собствените си очи няма да повярвам, че съществуваш.”

Това (срещата ми с Исус пред църквата) се случи ден преди да ме нападнат. Да, Бог беше чул моята молитва в колата през онзи ден и ми отговори по начина, по единствения начин, чрез който щеше да ме достигне. Отне Му няколко години и много препятствия, но Той накрая успя да пречупи гордостта и арогантността ми; отговори на молитвата ми по единствения начин, на който знаеше, че ще реагирам и отвърна.

Вече не се съмнявах, че Той е Спасителя. Исус грееше, а присъствието Му донасяше мир и спокойтвие.

Осъзнах, че Сина на Бога беше извървял заедно с мен всяка стъпка от пътешевствието ми. Знаех, че ужасната болка, която аз бях изпитал, беше изпитал и Той в духа Си. Сълзите, които аз бях изплакал, ги беше изплакал и Той заедно с мен и за мен. Обвзе ме срам, че Го бях накарал да чувства моята мъка и болка. В отговор Исус взе страданията ми и ги замени с безусловна любов. Той никога не ме осъди; всъщност самият аз се бях осъдил, но от Христос получих прошка в изобилие. Разбрах, че Той знаеше всички мои грехове до най-малката подробност, но безусловно ги беше простил. Повече не можех да отхвърлям и да отричам Неговата божественост; превъзходният Му характер се излъчваше, струеше от нея. Неговата абсолютна святост Го обгръщаше; Неговата съвършена праведност ме уверяваше, че аз стоях в присъствието на суверенния, върховен и пълновластен Господ-Бог на небето и земята. Той беше 100% човек, но и 100% Бог; беше тази специална, необикновена личност, равнопоставена на Бог-Отец и Бог-Святий Дух.

Веднага дълбоко в духа си осъзнах (и в същото време знаех, че и в Неговият Дух е така), че бях една от Неговите изгубени овце, кривнали от Пътя, но че Исус ме беше намерил. Всъщност Исус никога не ме беше изпускал от погледа Си; винаги беше седял неотлъчно до мен, търпеливо чакайки да Го призова за помощ. Той остави 99те, които бяха в безопастност и дойде да ме потърси. Господ ме защити от изгладнелите вълци-грабители и от опасните капани и клопки заложени по пътя.

В Посланието си до римляните Апостол Павел написа (8:28): „Но знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение.”

Благодаря на Бога за всичко, което съм преживял. Не бих заменил нито една от опитностите си за нищо на света. Те ми дадоха увереността, че аз съм на страната на Победителя.

Тази вечер в църквата (Тhe Gospel Church в Седжли) проповядваше Пастор Дейв Хайд. Той я беше основал преди 25 години заедно с друг християнин, но за това ще ви разкажа малко по-късно.

Пастор Хайд говори за Исус. Той беше подготвил проповедта си преди седмица и нямаше как да знае, че аз щях да отида на църква същата тази вечер. Посланието му беше толкова актуално ... точно от това се нуждаех да чуя.

Мисля, че Бог използва Пастор Дейв по същият начин, по който използва Ананий да послужи на Савел в Дамаск. Бяха минали едва 5 минути от проповедта му и аз се почувствах така сякаш една вода ме изми и направи съвсем чист. От този момент нататък аз знаех, че ще стана последовател на Исус.

Много пъти бях питал Господа защо беше позволил да изляза от правия път, да кривна от него и защо трябваше да преживея всички тези огнени изпитания. Бог разбира се ми отговори по най-различни начини, но ми разкри истината чрез Словото Си – Библията. Точно чрез огненинете изпитания шлаката, мръсотията в живота ни се очиства. Колкото по-силно оръжие Бог иска да бъдеш в ръката Му, така както се закалява стомана, толкова по-трудни ще бъдат изпитанията ти, толкова по силен ще бъде огъня в пеща, за да се закалиш.

Той ще трябва да отстрани шлаката от теб, да те обработи и оформи, да те приготви за съдбата, която ти е отредил. По пътя Бог ще позволи да преживееш страдания, да те преследват, да те разбират и приемат погрешно, да не те одобряват. Това е така нареченият Божий процес на закаляване.

И тъй като Бог има приготвено служение за всеки човек, всеки един от нас трябва да претърпи и да понесе себеотрицание и саможертва до известна степен. За едни те са по-големи, за други не чак толкова. Няма как да участваме и споделим Неговата възкресенска сила, ако не споделим и не участваме в страданията Му.

Бог обаче няма да позволи ти да бъдеш изпитан повече отколкото можеш да издържиш и понесеш. Той също няма да ти каже нещо, което ти не би могъл да разбереш. Мога да определя този процес като пъзел, мозайка – реди се парченце по парченце. Няма страдание, което да е постоянно. Страданията и мъките са временни. Бог не е като дявола, който иска да те измъчва и причинява болка ден и нощ. Бог е приготвил освежително време за теб. Така че всички мъки, страдания и гонения ще престанат. Когато предадеш живота си на Исус, той ще поеме в нова посока. Чрез молитва и чрез действия подбудени от Духа ние можем да изпълним Божия план, който Той има за нашето общество, народа ни и за целия свят.

Разбира се, Сатана изобщо не харесва този план. Той се опитва да ни убеди, че това, което трябва да свършим е твърде трудна работа за нас. Ето защо, ние не трябва да приемаме нещата с лекота и спокойствие. Битката около нас е в разгара си и ние сме част от Божията армия.