Записах се да уча в Ellowes Hall – голямо образователно училище. Бях в най-долния клас, в най-последния поток и в същото време горд от този факт, понеже повечето от моите приятели учеха в същото училище.  Доста от моите съученици вече бяха опитвали цигарите. Завиждах на учениците от по-горните класове как пушеха през междучасията и много исках да им подражавам.

Скоро и аз се присъединих към тяхната група - пушачите, които придизвикваха и се опъваха на училищните власти по всевъзможни начини. Те казваха, че не можем да пушим в училище; ние пък им показвахме, че можем. Веднъж един от учителите ме хвана на местопрестъплението с цигара в ръка и ме отведе в дирекцията където последваха рутинните наказания и предупреждения за това, че са ме хванали да пуша. След като същото се повтори няколко пъти учителят ми най-накрая ме напердаши. Въпреки всичко годините, които прекарах в училище се изнизаха по този начин – играехме си на котка и мишка. Преподавателите знаеха кои сме ние пушачите, но почти не ни обръщаха внимание. Бях на 13 години когато се татуирах за първи път. Татуировката ми беше на лявата ръка и представляваше малък нож. Бях първото момче в цялото училище, което имаше татуировка. Веднъж в час по физическо възпитание учителят я забеляза. Той веднага докладва на директора, който съответно информира родителите ми. Те изобщо не се обезпокоиха от факта. Та нали самите те ми бяха дали парите за татуировката? Училищните власти ме заплашиха, че щяха да ме изключат от училище, ако си направех още татуировки, но всъщност ми се размина само с предупреждението. Някъде по това време се запознах с Лин, която вече е моя съпруга цели 24 години (пиша всидетелството си през 2007). Срещнахме се в местен младежки клуб. Аз бях 12-13 годишен. Лин беше 3 години по-голяма от мен, но станахме добри приятели. Тя намираше нещо особено в мен – нещо, което аз самият не виждах в себе си. През следващите няколко години пътищата ни се пресичаха при различни обстоятелства.

През следващите три години от живота ми не се случи нищо особено. Различното беше, че аз изглеждах по-възрастен за годините си. Аз бях този, който купуваше алкохола и цигарите за цялата банда понеже изглеждах по-голям. На 15, ако ми се отдадеше случай да имам някой лев в джоба си, аз дори посещавах месната кръчма.

Спомням си и кога отидох на църква за първи път. Беше Рождество. Бяхме пийнали доста; духът ни беше приповдигнат. Бяхме няколко души, които се наливаха с алкохол и се забавляваха шумно. Един от моите приятели предложи да влезем в църквата St Peter’s Church и да се постоплим там. Разпоредителите, които ни посрещнаха на входа ни помолиха да не вдигаме шум и да не нарушаме реда, но колкото повече се стараехме да сме тихи, толкова по-просташки се държахме. На моят приятел му прилоша и набързо ни изпроводиха от църквата. На следващата сутрин можехте да прочете за този инцидент във вестника; за нас това беше нещо като трофей, награда получена по доста странен начин. „Младежи нарушават среднощна служба в местна църква” – ние бяхме звезди; писаха за нас във вестника. Колко смешно!

Днес, поглеждайки назад към това, което се случи през онази Рождествена нощ, с нови очи, с очите на новороден Християнин, аз искрено съжалявам за действията си. Факт е, че никой от моето семейство никога не беше стъпвал на църква; никой не беше чел Библията или общувал с Християни. Точно обратното, в моето семейство на Християните се гледаше като на мекушави, безволеви хора; хора, които се вживяваха твърде много в дребните детайли на незначителните неща в живота; слаби и престорено набожни люде, които само съдеха останалите. Християните само се държаха надуто и цитираха Библията навсякъде, но живееха само на думи, като в същото време от Понеделник до Събота водеха съвсем различен начин на живот.

Много хора казват, че Исус е бил свенлив, слабохарактерен и малодушен. Представата, която света си е изградил за Исус е, че Той е бил един невероятно добър човек, по-скоро един женствен мъж в нашето мачо, мъжкарско общество, който е имал тези абсолютно нереалистични идеи за света и който не е можел да се справи с неговите проблеми и енигми.

Това изопачено и неправилно представяне на Исуса, което света рисува е много далеч от истината. Но нека си зададем въпроса – кой рисува тази картина и кой предизвиква възгледите, становищата и нравите в обществото ни?

Глава 4 „Господи, реален ли Си?”

Когато навърших 20 Лин и аз се оженихме. Станахме родители. Преживяхме много изпитания и трудности, но успяхме да съхраним брака си.

Едни прекрасни новородени Християни, с които работех започнаха да ми задават въпроса дали познавам Исус Христос и дали имам лични взаимоотношения с Него. Разбира се, че нямах. Те обаче продължиха да говорят за това, че Бог винаги отговаря на искрените молитви и че ако го помоля да ми се открие Той ще го направи. Разбира се, аз си помислих, че ще ми се покаже и че ще имам възможност да се срещна с Него очи в очи.

Съвсем честно мога да заявя, че за първи път в живота си аз помолих Бог да ми се разкрие по един действителен начин. Той познаваше сърцето ми и знаеше, че никой не можеше да ме убеди, че Той съществува. Трябваше лично Бог да ми се изяви – Бог и никой друг.

Казах една съвсем простичка молитва в колата докато пътувах към работното си място. Беше нещо от рода на: „Ако Ти Си реален Боже и аз мога да Те видя със собствените си очи, и да преживея тази безусловна любов, която другите казват, че са получили тогава ще Те следвам през всичките дни на живота си.”

Бог отговори на моята молитва, но не веднага. Трябвало е да се случат много други неща преди това.

Глава 5 Спиритуалистичната църква

Един ден по време на работа към мен се приближи една жена от персонала и ми каза, че духовният свят имал специално послание за един човек, който се казвал Джон. И тъй като аз съм бил единственият Джон когото тя познавала и работел тук, тя ми предаде съобщението. Спомням си, че съдържанието му беше малко неясно и двусмислено, поставящо много въпроси, на които не можеше да бъде отговорено само с „Да” или „Не”. Определено не изпитах някаква особена връзка с казаното. Просто го отърсих с безразличие от мислите си, така както правех и с всичко останало свързано с духовните неща.

От друга страна аз вярвах, че съществуваше един духовен свят и че хората можеха да осъществяват контакти с духовните същества в него. „Да, вярвам, но не ме замесвайте в това.”, беше отговора ми. Както споменах по-горе, аз бях виждал или имал опитности с тези феномени и духове. Изобщо не се страхувах от тях, а и трябваше ли? През по-голямата част от живота ми те бяха около мен, но с нищо не ме притесняваха и за това аз не се чувствах застрашен. На всичкото отгоре аз имах тази свръхестествена способност да разпознавам шарлатаните от далеч. Трябваха ми само няколко минути в тяхното присъствие и можех да кажа какви са. Аз проявявах изключителна чувствителност към духовния свят и можех да усетя промените, които настъпваха в чувствата на хората и заобикалящата ме среда. Винаги се появяваше това вътрешно усещане дълбоко вътре в тялото, ума и душата ми. Можех да чувам думи или да виждам цели картини с окото на ума си; усещах чувствата и емоциите на другите свръхинтензивно ... отвъд нормалните човешки възприятия; мигновено получавах знание за събития станали в миналото на хората.

Спомням си, че някои от моите колеги постоянно разговаряха за това какво се случваше на тези сбирки и какви послания са получали от духовния свят. Те непрекъснато ми предаваха съобщенията на духовните същества, че и аз трябваше да участвам в тези сеанси. Седмица след седмица аз успявах да отхвърля поканата им ...Но накрая, най-вече, за да ме оставят на мира и за да спрат да ми носят „послания” от тъй-наречените медиуми и да ме безпокоят на работното ми място, аз казах, че ще отида с тях. Бях твърдо решен да им докажа, че са шарлатани. Докато карах към спиритуалистичната църква през онази нощ, аз се помолих на Бог (това определено беше извън моя стил) да бди над мен и да ме пази. Странно, но вътре дълбоко в себе си аз знаех, че не е правилно да ида на това място. От друга страна в мен гореше това непреодолимо желание да взема участие в спиритичния сеанс. Сякаш току-що бях поел на пътешевствие, но по пътя явно трябваше да науча някой друг урок. Бях изправен пред един духовен кръстопът.

Открих малката църква из задните, тъмни улички на града. Беше малко занемарена; нищо особено на външен вид, но въпреки всичко приличаше на църква.

Паркирах колата си зад нея и се отправих към входа ѝ, изпълнен с безпокойтво и предчувствия.

На вратата ме посрещна Сара – старши член на църквата – тя приветстваше всички с добре дошли и се ръкуваше с тях. Сара ми се усмихна и протегна ръка, за да се здрависа с мен. В момента, в който стиснахме ръце и двамата извикахме в един глас: „Уау!” И двамата подскочихме като ужилени, сякаш електричество премина от моето тяло в нейното. И двамата го усетихме. Мисля, че това, което се случи я разтърси дълбоко. Беше едно ново, непознато за нея усещане, което я завладя напълно. Сякаш някаква духовна сила или ... резервоар беше източен от тялото ми и аз бях празен и отворен. Незнам дали това, което ви казвам има смисъл за вас. Но аз помолих Святият Дух в името на Исуса да ми помогне да опиша детайлно и разбираемо за вас читателите какво се случи. Видях се като риба, просната на количката на рибаря, от която той продаваше улова си. Риба – отворена и изчистена от костите и вътрешностите си, приготвена на филе. Бях отворен духовно да приемам както доброто, така и злото. Доста по-късно аз ще трябваше да взема решение, което щеше да окаже влияние и да промени съдбата ми свързана с вечността.

Седнах на първият ред с колегите си. Изпяхме няколко химна и казахме няколко молитви. После един медиум се качи на платформата. Тя започна да изпраща послания до хората в аудиторията. Те бяха много неясни, мъгляви и не съдържаха нищо по-конкретно и специфично. Аз бях забил поглед право в нея, опитвайки се да осъществя директен контакт с медиума очи в очи, но тя изобщо не ме поглеждаше. Пет от моите колеги забелязали как се държа и после прокоментираха, че е било доста странно.

Времето летеше, а посланията ставаха все по-приемливи и някак си по-за вярване. Тя започна да споменава имена и да си спомня за преживявания свързани с вече мъртви близки. Тя все още не ме поглеждаше в очите и не ми обръщаше никакво внимание. Жената беше говорила на всеки един от присъстващите, но не и на мен.

Жената-медиум завърши сеанса си, слезе от платформата и ние изпяхме друга песен. Казах на един от колегите си, че исках да си тръгна и му пожелах всичко хубаво. По принцип не се занимавах с религиозни работи. В себе си бях решил, че това не е за мен.

Не желая да използвам истинските имена на хората, с които работех и които присъстваха там, с цел да предпазя тяхната самоличност. Докато напусках, Мери отиде при Сара – тази, която ме беше посрещнала на входната врата.

Вървях по пътеката между редовете в църквата и Сара просто застана на пътя ми. Мери стоеше зад нея. Нямах друга алтернатива и спрях. Тя се опита да започне разговор с мен, сякаш някаква непонятна сила работеше чрез нея и се опитваше да ме задържи на това място. Но аз бях твърдо решен – отивах си в къщи и не желаех да посещавам никакви спиритуалистични църкви повече. Веднъж решил, никой не можеше да промени мнението ми. Направих крачка в страни, за да я подмина, но изведнъж това мъжко духовно присъствие напусна тялото ѝ, плъзна се през стомаха ми и излезе през главата ми.

Видях неговите физически прозрачни рязко очератни черти да напускат тялото ѝ. То сякаш имаше свободна воля да бъде вътре в нея. То съвсем ясно прие чертите, фигурата на мъж, висок колкото мен, но по-здрав и набит от мен. Това беше едно мощно и плашещо присъствие. То беше облечено в нещо като облекло на свещеник, някаква сивобяла роба.

Силата, която ме удари в стомаха ме накара да се превия на две, подгъвайки колене сгърчен. Останах без дъх. Почувствах се зле физически, защото това присъствие ме беше насилило. Затаих дъх и се изправих. Погледнах към Сара. Тя отвърна на погледа ми. Отново и двамата бяхме почувствали тази сила. Тя започна разпалено да ми обяснява, че съм бил истински медиум и че трябва да се качвам на платформата и да предавам послания. Знаех, че Сара познаваше добре това присъствие и че тя му беше позволявала да влиза в тялото ѝ не веднъж. На духовен език то се нарича „дух-водач”. Духовете, които обитават вътре в човешкото тяло имат по-голям и силен контрол над човека когато действат от вътре.

Искам добре да разберете какво се случи след като този дух премина през тялото ми.

Първо: Трябва да ви кажа, че Библията ни учи, че всички духове-водачи или демони са лъжци и измамници. Те следват Сатана, който е „баща на лъжата”. Второ: Те нямат никакво легално, законно право да предявяват претенции върху физическото тяло на даден човек. Демоните са нарушители.

Духовните нарушители или натрапници ще продължават да обитават в човешкото тяло докато не бъдат законно изгонени от него. Това става само чрез властта и авторитета на Исуса Христа! Няма друг начин. В Книгата Деяния на Апостолите четем (4:12): „И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим.” Злите демонични духове знаят как и наистина могат да влязат в човешкото тяло употребявайки сила. Те обаче предпочитат да обитават в човешкото тяло бидейки доброволно поканени от човека. Сатана използва истина примесена със заблуди, за да мами човешката раса. Тези така наречени „духове-водачи” са само една малка част от неговите лъжи. Те са една от най-великите негови стратегии, предлагаща познание и самопознание.

Всеки ден ние се сблъскваме с доказателства за фалшивите и лицемерни религии на Сатана, които са навсякъде около нас. Всъщност ние живеем в един свят, който изпитва ненаситен глад за знание свързано с неизвестното. Милиони се обръщат към астрологията, хороскопите, търсят помоща на медиуми, екстрасенси и окултисти, за да узнаят бъдещето си. Те приемат демоничните доктрини за истина.

От лична опитност ви казвам, че главната цел на демона е да влезе и да живее във всяко наивно човешко същество или да обитава това тяло, в което е поканен доброволно. Работейки отвътре демона има по-голямо предимство да доминира над този човек.

Една вечер, скоро след като бях посетил спиритуалистичната църква, в нещо като сън, аз видях лицето на един мъж когото не познавах и никога преди това не бях срещал. Реших да ида още веднъж на църква, но само за да разбера каква беше причината всичко това да се случва. Прекрачих прага ѝ и ... о, чудо! Същият този мъж когото бях видял в съновидението си стоеше на платформата и отправяше послания към присъстващите. Той се казваше Мак. На мига разбрах, че той е истински медиум. След като завърши сеанса си Мак се доближи до мен. Първо, защото бях нов член на църквата и второ, защото почувствал странна връзка между нас двамата. Веднага ми каза, че притежавам дара ясновидство и че съм имал възможността да бъда медиум. Той ми обясни някои неща за духовния свят, които се доближаваха доста до преживяванията, които бях имал до момента. Знаех, че той притежаваше силата на мидиума. Мак беше истински симпатичен и приятен човек, и аз с цялото си сърце приех за чиста монета и истина всичко, което той казваше.

Мак ме научи на няколко техники свързани с дишането, които самият той научил от духовете. Той ме накара да се закълна, че ще пазя тайна и че няма да ги разкрия на никого. Започнах да използвам тези прийоми на дишане и скоро навлязох в едно съвсем различно състояние на съзнанието. Мак ми каза, че ако идвах всеки път на сеансите, той ще ми покаже и научи на още повече неща. И така – бях зарибен.