Драги ми Горчилко,   Когато ти казах да не пълниш писмата си с глупости за войната, аз естествено имах предвид, че нямам нужда от твърде инфантилните ти излияния за купищата от трупове и сравнените със земята градове. Но доколкото войната наистина се отразява на душевното състояние на пациента ти, естествено че искам да ми докладваш най-подробно. И тъкмо по този въпрос ти проявяваш изключителна недосетливост. Така например, ти възторжено ме осведомяваш, че имало голяма вероятност градът, в който живее съществото, да бъде бомбардиран. Това е крещящ пример за онова, от което вече се оплаках - а именно, готовността ти да забравиш главната цел заради непосредствената наслада от човешкото страдание. Да не би да не знаеш, че бомбите убиват хората? Или може би не си наясно, че в този момент смъртта на пациента ти е точно това, което искаме да избегнем? Той успя да се отърве от светските приятели, с които ти се опита да го оплетеш. Той "се влюби" в една безупречна християнка и поне засега е неподатлив на атаките към целомъдрието му. Освен това, всичките ни досегашни опити да покварим духовния му живот се оказаха неуспешни. А сега, когато реалната заплаха от войната приближава и мечтите за светско преуспяване заемат все по-задно място в съзнанието му, изпълнено със задълженията му на защитник на града и от момичето, когато е принуден да се грижи за ближните си повече от всякога досега и това му харесва повече, отколкото е очаквал, "когато е забравил за себе си", както казват човеците и с всеки изминал ден все повече съзнателно се осланя на Врага, той почти сигурно ще бъде изгубен за нас, ако довечера бъде убит. Всичко това е толкова очевидно, че чак ме е срам да ти го пиша. Понякога се чудя дали изкусителският стаж на младите дяволи не е прекалено дълъг, дали не сте подложени в някаква степен на опасността да се заразите от чувствата и да възприемате ценностната система на човеците, сред които работите. Разбира се, те са склонни да смятат смъртта за най-голямото зло, а оцеляването за най-висша ценност. Но това е защото ние сме ги научили да мислят така. Хайде да не се хващаме в собствения си капан. Разбирам, странно е, че главната ти цел в момента съвпада с онова, за което се молят майката и любимата на пациента, а именно физическата му безопасност. Но така стоят нещата - ще трябва да го пазиш като зеницата на окото си. Ако умре сега, ще го загубиш. Ако преживее войната, винаги има надежда. Врагът го запази от теб през първата голяма вълна на изкушенията. Но само ако може да остане жив, самото време ще се превърне в твой съюзник. Протяжните, скучни и еднообразни години на благополучие или нещастие, когато пациентът достигне средна възраст, са идеалното време за атака. Разбираш ли, за тези същества е ужасно трудно да постоянстват. Житейските несполуки, постепенното разпадане на младежките любови и надежди, тихото отчаяние (което почти не се усеща като болка), че са неспособни да преодоляват хроническите изкушения, с които ние отново и отново ги побеждаваме, еднообразието, което сме създали в живота им, и неясното негодувание, с което сме ги научили да реагират на него - всичко това предлага прекрасни възможности за изхабяването на дадена душа чрез изтощение. От друга страна, ако човекът на средна възраст е преуспяващ, нашата позиция е дори още по-силна. Благоденствието привързва човека към света. Той усеща, че "намира своето място в него", докато всъщност светът е този, който се загнездва в човека. Все по-доброто му име в обществото, разширяващият се кръг от познанства, чувството му, че е незаменим, засилващият се натиск на приятната работа, която го поглъща - всичко това създава у него усещането, че на земята той наистина е у дома си - тъкмо това, което ние искаме. Ще забележиш, че младите хора изпитват по-малък страх от смъртта в сравнение със старите и хората на средна възраст. Истината е, че Врагът, който странно защо е предназначил тези обикновени животни да живеят в Неговия собствен вече свят, доста успешно ги е предпазил от опасността да се почувстват у дома си където и да било. Ето защо често се налага да желаем дълъг живот за нашите пациенти. Седемдесет години никак не са много, за да изпълним трудната задача да освободим душите им от връзките на Небето и здраво да ги привържем към земята. Докато са млади, установяваме, че са готови да се отплесват непрестанно. Ако съумеем да ги държим в невежество относно религията, непредвидимите полети на фантазията, музиката и поезията, то тогава лицето на едно момиче, птичата песен или вида на хоризонта винаги помитат цялата ни постройка. Те просто не се стремят стабилно към светско благополучие, полезни познанства и грижа за собствената си безопасност. Техният апетит към небето е толкова непоправим, че на този етап най-добрият начин да ги привържем към земята, е да ги накараме да повярват, че земята може да се превърне в Рай с помощта на политиката, на евгениката, на "науката", на психологията и на какво ли не още. Истинското срастване със света е въпрос на време. За постигането му помага и гордостта, защото ние ги караме да наричат бавната смърт помъдряване, зрелост или опит. А между впрочем опитът, в особения смисъл, който ние сме ги научили да му придават, е една изключително полезна дума. Един от великите им философи почти издаде тайната ни, като каза, че когато става дума за добродетел "опитът е майка на илюзиите". Но благодарение на една смяна на модата и естествено на историческата гледна точка, ние до голяма степен успяхме да направим книгата му безвредна. За това, колко е безценно времето за нас, може да се съди от факта, че Врагът ни отстъпва толкова малко от него. Голяма част от хората умират още като деца, а доста от оцелелите умират млади. Очевидно е, че за Него човешкото раждане има смисъл главно като необходимо условие за настъпването на смъртта, а смъртта - единствено като преход към онзи, другия живот. На нас ни е позволено да работим само с една малка част от човешкия род, защото онова, което човеците наричат "нормален живот", всъщност е изключение. Очевидно е, че Той иска някои, но доста малко от човешките животни, с които населява Своя Рай, да се успели да устоят на изкушенията ни в течение на един земен живот от шестдесет-седемдесет години. Ето тук не бива да пропускаме нашите възможности. И колкото по-малки са те, толкова по-добре трябва да ги използваме. Каквото и да правиш, възможно най-старателно се грижи за безопасността на пациента си. Твой любящ чичо Душевадецът Копирано от интернет