Четиринадесето писмо   Драги ми Горчилко, Най-обезпокоителното в последния ти разказ за пациента е фактът, че той не взема нито едно от онези вдъхновени решения, които бяха характерни за първоначалното му обръщение. Няма ги вече щедрите обещания за неизменна добродетелност, както разбирам; няма го вече очакването за "благодат" за цял живот. Останала е само надеждата за ежедневна и ежечасна помощ, за да има сили да устоява на ежедневните и ежечасни изкушения. Много лошо! Според мен, засега можеш да действаш само по един начин. Пациентът ти е станал смирен. Обърна ли му внимание на този факт? Всички добродетели стават далеч по-малко застрашителни за нас, ако човекът съзнава, че ги притежава, но това най-много важи за смирението. Улови го в момент, когато той наистина е съкрушен духом и тайно вкарай в съзнанието му приятната мисъл: "Дявол да го вземе! Ами че аз съм бил смирен!" - и почти веднага ще се появи и гордост - гордост от собственото му смирение. Ако осъзнае опасността и се опита да обуздае този нов вид гордост, накарай го да се възгордее за това, че се е опитал. И тъй нататък, през колкото етапа пожелаеш. Все пак внимавай да не прекалиш, защото, ако разбудиш чувството му за хумор и чувството му за мярка, той просто ще ти се изсмее и ще си легне да спи. Съществуват обаче и други полезни начини да приковеш вниманието му към добродетелта смирение. С помощта на тази добродетел, както и на всички останали, Врагът иска пациентът да престане да мисли за себе си и да обърне поглед към Него и към ближните си. В крайна сметка унижението и отричането от себе си са предназначени единствено за постигането на тези цел. Но ако не я постигнат, те няма да ни навредят особено. Дори може да се окажат полезни за нас, ако карат човека да се вглежда в себе си, и най-вече ако презрението към самия него се превърне в основа за презрение и към другите и така да породи униние, цинизъм и жестокост. Следователно, ти трябва да укриваш от пациента си истинската цел на смирението. Той трябва да го възприема не като самоотричане, а като определен вид мнение (а именно, ниско мнение) за собствените си способности и характер. Както разбирам, той наистина притежава някои таланти. Внуши му, че смирението означава да се опита да повярва, че тези дарби са по-малоценни, отколкото ги е преценявал досега. Без съмнение, те наистина са по-малоценни, отколкото той смята, но не това е най-важното. Най-важното е да го научиш да съди за дадено мнение по други критерии, а не по неговата истинност, като по този начин ще внесеш елемент на неискреност и преструвка в сърцевината на нещо, които иначе заплашва да се превърне в добродетел. По този метод хиляди човеци са били убедени, че смирението означава хубавите жени да се опитват да вярват, че са грозни, а умните мъже да се стараят да повярват, че са глупаци. И понеже онова, което се опитват да повярват, понякога е явна глупост, те не успяват и ние можем да ги караме непрестанно да се занимават със себе си, опитвайки се да постигнат невъзможното. За да предвидим стратегията на Врага, ние трябва да помислим какви са целите Му. Врагът желае да доведе човека до такова душевно състояние, в което той е способен на създаде най-красивата катедрала в света, да съзнава, че тя е най-красивата и да се радва от това, без обаче да се радва повече (или по-малко), или по друг начин, понеже тя е негово дело, отколкото ако тя беше дело на друг. В крайна сметка, Врагът иска от него до такава степен да бъде лишено себелюбие, че да може да се радва на дарбата си с такава искреност и признателност, както би се радвал на дарбата на ближния си или на изгрева, на някой слон или водопад. Той иска най-накрая всеки човек да бъде способен да види всички живи същества (даже и себе си) като славни и прекрасни неща. Врагът иска да унищожи тяхното животинско себелюбие колкото е възможно по-скоро, но боя се, че далечната Му цел е да им възвърне един нов вид любов към себе си - милосърдие и благодарност към всички създания, включително и към самите себе си. Когато истински се научат да обичат ближните си като себе си, ще им бъде позволено да обичат и себе си като ближните си. Защото никога не бива да забравяме онази най-отблъскваща и необяснима черта на Врага, а именно, че Той наистина обича неокосмените двуноги, които е създал, и винаги им връща с дясната ръка онова, което им е отнел с лявата. Следователно, всичките Му усилия ще бъдат насочени към пълното откъсване на съзнанието на човека от мисли за собствената му стойност. Той би предпочел човекът да се смята за велик архитект или поет, и после да забрави това, отколкото да пилее време и усилия в опити да се мисли за некадърник. Поради това усилията ти да предизвикаш тщеславие или престорена скромност у пациента Врагът ще посрещне като му напомни очевидния факт, че от човека изобщо не се изисква да има мнение за собствените си дарби, понеже той може прекрасно да продължи да ги усъвършенства до предела на способностите си и без да решава коя точно е неговата ниша в храма на славата. На всяка цена трябва да попречиш това напомняне да се промъкне в съзнанието на пациента. Освен това Врагът ще се опита да убеди пациента в една истина, която те всички изповядват, но име трудно да я почувстват със сърцето си, а именно, че те не са създали сами себе си, че дарбите са им били дадени от друг и че по същата логика биха могли да се гордеят с цвета на косите си. Но винаги и по всякакъв начин Врагът ще се опитва да отклони вниманието на пациента от такива въпроси, а твоята задача ще бъде да го привличаш към тях. Врагът не иска той да се замисля прекалено много даже и за греховете си. Щом човекът веднъж се е покаял, колкото по-скоро обърне поглед навън, толкова по-доволен е Врагът. Твой любящ чичо Душевадецът   Петнадесето писмо   Драги ми Горчилко, Естествено, че съм забелязал временното затишие в европейската война на човеците - или Войната, както наивно я наричат! – и не съм учуден на съответното затишие в тревогите на пациента ти. Дали искаме да насърчаваме това успокоение, или пък да го държим в безпокойство? Както мъчителният страх, така и глупавият оптимизъм са състояния на ума, полезни за нас. Избирането на едно от двете повдига важни въпроси. Човеците живеят във времето, но Врагът ги е предназначил за вечността. Вярвам, че затова Той иска те да мислят главно за две неща - за самата вечност и за онази точка от времето, която те наричат настояще. Защото настоящето е точката, в която времето докосва вечността. Настоящия момент, и единствено него, хората преживяват по начин, който може да се сравни с начина, по който Врагът възприема действителността като цяло. Само в този момент на тях им е дадено да се докоснат до свободата и чувството за реалност. Затова Той би желал те непрекъснато да мислят или за вечността (което означава да мислят за Него), или за Настоящето; или да разсъждават за своето вечно единение с Него, или отделяне от Него, или пък да се подчиняват на гласа на съвестта си сега, да носят сегашния си кръст, да приемат сегашната благодат, да благодарят за сега изпитваните наслади. Нашата задача е да ги откъснем от вечното, а също и от настоящето. Водени от тази мисъл, ние понякога изкушаваме даден човек (например някоя вдовица или учен) да живеят в миналото. Ползата от това обаче е ограничена, защото хората разполагат с известни реални познания за миналото, а то е в същността си определено и по това прилича на вечността. Далеч по-добре е да ги накараме да живеят с бъдещето. Биологичната необходимост и без това кара всичките им страсти да се насочват натам, така че мисълта за бъдещето разпалва надеждите и страховете им. Освен това то е неизвестно за тях и като ги караме да мислят за него, всъщност ги караме да мислят за нереални неща. С една дума, от всички неща бъдещето най-малко прилича на вечността. То е най-преходната част от времето, защото миналото е неподвижно и вече не тече, а настоящето е цялото огряно от лъчите на вечността. Тъкмо затова винаги сме поощрявали всички онези схеми на мислене, като например творческата еволюция, научния хуманизъм или комунизма. Те карат хората да свързват въжделенията си с Бъдещето, тоест със самата сърцевина на преходността. Затова и почти всички пороци се коренят в бъдещето. Благодарността е насочена към миналото, а любовта - към настоящето; докато страхът, алчността, похотта и кариеризмът гледат напред. Недей да мислиш, че похотта прави изключение. Когато настъпи настоящето удоволствие, грехът (който единствено ни интересува), вече е минал. Удоволствието е само онази част от процеса, за чието съществуване съжаляваме и бихме я премахнали, стига да можехме да го сторим, без да се лишим от греха. Тази част е дело на Врага и поради това се изживява в настоящето. Грехът, който пък е нашият принос, е бил насочен напред. Без съмнение, Врагът иска хората да мислят и за бъдещето, но само толкова, колкото е необходимо, за да планират отсега справедливите или милосърдни постъпки, които вероятно утре ще станат техни задължения. Само че задължението да планираш работата си за утре е днешно задължение, макар и съставките му да са заети от бъдещето; самото задължение, подобно на всички задължения, е в настоящето. Това е като да търсиш под вола теле. Врагът не желае хората да отдават сърцето си на бъдещето, да си събират съкровища там. Ние искаме точно това. Неговият идеал е човек, който, след като цял ден е работил за благото на поколенията (ако това му е призванието), освобождава съзнанието си от всичко това, поверява въпроса на небесата и веднага се отдава на търпението или благодарността, които изисква настоящият момент. А ние искаме човек, изцяло обладан от бъдещето, преследван от видения за настъпващия Рай или Ад на земята, готов да престъпи заповедите на Врага в настоящето, ако ние го накараме да повярва, че с това ще постигне първото или ще избегне второто. И вярата му ще зависи от успеха или провалянето на планове, чиито резултати той няма да доживее да види. Ние искаме целият човешки род постоянно да се стреми към неосъществимото, а хората да не бъдат никога честни, нито добронамерени, нито пък щастливи сега, но винаги да използват всеки реален дар, който настоящето им предлага, просто като гориво, което полагат на олтара на бъдещето. Общото заключение тогава ще бъде, че при равни други условия за пациента ти е по-добре да бъде изпълнен с тревога или с надежда (почти няма значение кое от двете) за тази война, отколкото да живее в настоящето. Обаче изразът "да живееш в настоящето" е двусмислен. Той може да се отнася за процес, който е точно толкова свързан с бъдещето, колкото и самата тревога. Твоят човек може да е спокоен за бъдещето не защото се занимава с настоящето, а защото си е внушил, че бъдещето ще бъде приемливо за него. Ако това е истинската причина за неговото спокойствие, то ще ни бъде полезно, защото ще води до натрупването на нови и нови разочарования, а оттам и на повече нетърпение, когато надеждите му угасват. Ако, от друга страна, той осъзнава, че може би го очакват страдания, и се моли за добродетелите, с които да ги посрещне, а междувременно мисли за настоящето, защото там и само там са реални всички задължения, цялата Божия благодат, всичкото познание и всички удоволствия, то тогава състоянието му е крайно нежелателно и трябва да бъде незабавно атакувано. Тук отново нашето филологическо оръжие е вършило много добра работа. Опитай как ще му подейства думата "самодоволство". Но, разбира се, най-вероятно е той да "живее в настоящето" не поради някоя от изброените причини, а просто защото е в добро здраве и работата му доставя радост. В такъв случай явлението е съвсем естествено. Все едно, на твое място бих го прекратил. Никое естествено явление не е наистина в наша полза. И в края на краищата, защо пък трябва тази твар да бъде щастлива? Твой любящ чичо Душевадецът