Дванадесето писмо   Драги ми Горчилко, Явно постигаш големи успехи. Боя се единствено да не би в опитите си да пришпорваш пациента да го накараш да осъзнае истинското си положение. Защото ти и аз, които виждаме положението му такова, каквото е, никога не бива да забравяме, че за него то трябва да изглежда съвсем различно. Ние знаем, че сме го отклонили от пътя и вече го изтикваме от орбитата около Врага. Но той трябва да бъде накаран да си въобразява, че всички решения, които са повлияли на тази промяна на курса, са незначителни и обратими. Той не бива да подозира, че сега, макар и бавно, се отдалечава от Слънцето по посока, която ще го отведе в студа и мрака на най-далечното пространство. Затова почти се радвам да чуя, че той все още ходи на църква и редовно се причестява. Зная, че това крие известни опасности, но те са далеч по-малки от това, да открие каква бездна го дели от първите му месеци като християнин. Докато външно запазва някои християнски привички, той все още може да си въобразява, че макар и да си е създал няколко нови запознанства и развлечения, душевното му състояние е почти същото, каквото е било преди месец и половина. И докато е убеден в това, ние няма да трябва да се борим с решителното покаяние за един определен, напълно осъзнат грях, а само с неясното, макар и малко неловко чувство, че напоследък нещо не е съвсем наред. Трябва много внимателно да боравиш с тази смътна тревога. Ако стане прекалено силна, тя може да го разбуди и да ни провали цялата игра. От друга страна, ако я потиснеш изцяло (което между впрочем Врагът вероятно няма да ти позволи), ще се лишим от един елемент на ситуацията, от който можем да извлечем голяма полза. Ако това чувство се остави да съществува, без да му се позволява да стане непреодолимо и да се превърне в истинско покаяние, то има една безценна тенденция. То увеличава неохотата на пациента да мисли за Врага. Всички хора почти винаги имат такава неохота; но когато мисълта за Него ги кара да усещат надвисналия и постоянно натежаващ мътен облак на полуосъзнатата вина, тази неохота нараства десетократно. Те намразват всяка мисъл, която им напомня за Него, точно както хората с финансови затруднения постъпват само при вида на чекова книжка. В това състояние пациентът ти няма да изостави религиозните си задължения, но все повече ще се отвращава от тях. Той ще мисли възможно най-малко за тях предварително и ще ги забравя възможно най-бързо, след като приключат. Само преди няколко седмици на тебе ти се налагаше да го изкушаваш към невнимание и недействителност в молитвите му; сега ще видиш как той протяга ръце към теб и почти се моли да отвличаш вниманието му и да заглушаваш гласа на сърцето му. Той ще желае молитвите му да бъдат лъжливи, защото ужасно ще го е страх от действителния контакт с Врага. Целта му ще бъде да приспи угризенията на съвестта си. Когато това положение се установи напълно, ти постепенно ще бъдеш освободен от изтощителното задължение да му осигуряваш наслади за изкушения. Докато неловкостта и неохотата му да я признае все повече го откъсват от всякакво истинско щастие, и докато навикът прави удоволствията на суетата, възбудата и лекомислието все по-слаби и все по-трудни за устояване (защото, за щастие тъкмо това прави с едно удоволствие навикът), ти ще откриеш, че всичко или нищо не е достатъчно интересно, за да привлече блуждаещото му внимание. Вече няма да ти е нужна хубава книга, която той наистина харесва, за да го отклониш от молитвите, работата или от съня; колонката с реклами от вчерашния вестник ще свърши същата работа. Можеш да го накараш да си пилее времето не само в разговори, които са му интересни, и с хора, които харесва, но и в приказки с хора, които не го интересуват, и на теми, които го отегчават. Можеш да го накараш дълго време да не върши нищо. Можеш да го държиш буден до късно през нощта не за да се забавлява, а просто да се взира в угасналия огън в студената стая. Всички здравословни и забавни занимания, които ние бихме искали той да избягва, могат да му бъдат отнети, без да получиш нищичко в замяна; така че накрая той да има основание да каже, както каза един от собствените ми пациенти при пристигането си тук долу: "Сега разбирам, че по-голямата част от живота си съм прекарал, вършейки неща, които нито е трябвало да върша, нито са ми харесвали." Християните казват за Врага, че "без Него нищото добива сила." А нищото е много силно - достатъчно силно, за да отмъкне най-хубавите години от живота на един човек не в сладки грехове, а в едно безрадостно примигване на съзнанието над нещо неясно какво и неясно защо; в задоволяване на едно любопитство, толкова слабо, че е почти неосъзнато, в барабанене с пръсти и безцелно очакване, в подсвиркване на мелодии, които не обича, или потъване в дълбокия и мрачен лабиринт на блянове, лишени и от страст, и от амбиция, която да им придаде аромат, но от които, щом бъдат предизвикани от някоя случайна асоциация, съществото е прекалено слабо или объркано, за да се отърси. Ще кажеш, че това са прекалено дребни грехове, и несъмнено, подобно на всички млади изкусители, ти гориш от желание да докладваш за чудовищни злини. Но помни, че единственото, което има значение, е степента, до която отделяш човека от Врага. Няма значение колко незначителни са греховете, щом общият им сбор изтиква човека от Светлината навън в нищото. Убийството не е по-добро от играта на карти, ако картите могат да направят същественото. Всъщност, най-сигурният път към Ада е постепенният - с лек наклон и мека настилка, без неочаквани завои, без километрични камъни и без пътепоказатели. Твой любящ чичо Душевадецът   Тринадесето писмо   Драги ми Горчилко, Струва ми се, че си изписал прекалено много страници само за да ми разкажеш нещо съвсем просто. Накратко казано, оставил си човека да ти се изплъзне. Положението е много сериозно и не виждам просто никаква причина да те предпазвам от последствията на твоята некадърност. Покаянието и възвръщането на онова, което противниковата страна нарича "благодат", в степента, в която го описваш, е катастрофално поражение. То се равнява на повторно обръщение и може да има по-дълбоки и по-трайни последствия от първото.  Както сам би трябвало да знаеш, задушаващият облак, попречил ти да нападнеш пациента при завръщането му от старата воденица, е добре познато явление. Това е най-жестокото оръжие на Врага и то обикновено действа, когато Той пряко присъства при пациента. Начините, по които става това, още не са напълно проучени. Някои хора са непрестанно обгърнати от този облак и поради това са недостъпни за нас. А сега да обсъдим грешките ти. Както сам признаваш, най-напред си разрешил на пациента си да прочете книга, която наистина му харесва, и то не за да направи впечатление на новите си приятели с умни забележки за нея, а просто защото му харесва. На второ място, позволил си му да се разходи до старата воденица и там да пие чай - разходка през любима негова местност и при това сам. С други думи, разрешил си му две истински положителни удоволствия. Как може да си толкова невеж и да не си видял какви опасности крие това? Характерно за страданието и удоволствието е, че те са несъмнено реални и затова създават на човека, който ги изпитва, критерий за реалност. Тоест, ако се беше опитал да доведеш твоя човек в Ада по романтичния метод, като го превърнеш в подобие на Чайлд Харолд или Вертер, потънал в самосъжаление заради въображаеми нещастия, на всяка цена би трябвало да го предпазваш от каквото и да е истинско страдание. Защото, естествено, пет минути истински зъбобол биха разкрили безсмислието на романтичната скръб и цялата ти стратегия ще излезе наяве. Ти обаче се опитваше да доведеш пациента си при нас с помощта на светските съблазни, т.е. като му пробуташ суетата, иронията и скъпоплатеното отегчение вместо удоволствия. Как си пропуснал да забележиш, че истинското удоволствие е последното нещо, което трябваше да му позволиш да изпита? Толкова ли не можа да предвидиш, че то просто ще унищожи, по силата на контраста, всичката показност, която ти така старателно го учеше да цени? И че точно този вид удоволствие, което му доставиха книгата и разходката, е най-опасният от всички? Че то ще откърти кората, която ти изграждаше върху неговата чувствителност и така той ще усети, че се завръща у дома си, че се възстановява? Като подготовка за откъсването му от Врага ти искаше да го откъснеш от самия него и беше постигнал известни успехи. Сега с всичко това е свършено. Разбира се, зная, че Врагът също иска да откъсне човеците от самите тях, само че по различен начин. Никога не забравяй, че Той наистина обича малките паразити и придава някаква абсурдна ценност на индивидуалността на всеки един от тях. Когато Той говори за отказване от собственото им аз, Той има предвид, че трябва да се откажат от своето упорство и самонадеяност. Щом веднъж го направят, Той наистина им възвръща цялата индивидуалност и се фука (боя се, че искрено) с факта, че когато те са изцяло Негови, те повече от всякога ще бъдат самите себе си. Следователно, макар и Той да се радва, когато те жертват и най-невинните си желания заради Неговите, Той ненавижда те да се отклоняват от собствената си природа по каквато и да е друга причина. Ние пък трябва винаги да се стремим към това. Най-съкровените предпочитания и желания на всеки човек представляват суровия материал, отправната точка, която Врагът му е дал. Да се откъсне човекът от тях, следователно, е винаги в наша полза. Дори и за съвсем неутрални неща е желателно да замениш собствените му предпочитания и антипатии с критериите на света, на условностите или на модата. Самият аз бих довел това до крайност. Бих си наложил правилото да премахвам от пациента си всякакво силно лично предпочитание, което само по себе си не е грях, дори и ако то е нещо съвсем банално, като например играта на крикет, колекционирането на марки или пиенето на какао. Уверявам те, че в самите тези неща няма нищо добродетелно, но у тях има известна невинност, смирение и самозабрава, които са силно подозрително. Човек, който искрено и безкористно се наслаждава на каквото и да е нещо на този свят заради самото него, без да дава пет пари какво мислят другите за него, е предварително неуязвим за някои от най-фините ни форми на атака. Винаги е добре да накараш пациента си да се откаже от хората, храната или книгите, които истински харесва, в полза на "най-свестните" хора, "правилната" храна и "значимите" книги. Познавах един човек, който беше защитен от силното изкушение за социална изява поради малко по-силната си страст към шкембе-чорбата и лука. Остава да си помислим как може да се поправи стореното зло. Най-важното е да му попречиш да върши каквото и да било. Няма значение колко размишлява за новото си покаяние, стига само то да не се изрази в действие. Остави гадинката да се въргаля в него. Ако има такива наклонности, нека напише книга за това. Често пъти това се оказва идеално средство за стерилизиране на семената, посети от Врага в човешката душа. Остави го да прави каквото ще, само не и да действа. Колкото и да е набожен във въображението и в чувствата си, това няма да ни пречи, ако успеем да задържим това извън волята му. Както казваше един от хората, действените навици се засилват чрез повторението, докато пасивните отслабват. Колкото по-често той чувства, без да действа, толкова по-неспособен ще става да действа, а за по-продължително време - и все по-неспособен да чувства. Твой любящ чичо Душевадецът Копирано от интернет