Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.08.2013 16:18 - Саду Сундар Синг - част 3-та
Автор: rozasaronova888 Категория: Други   
Прочетен: 764 Коментари: 0 Гласове:
0



 Тибет - избраната област на дейност  Идвайки на себе си след поста, саду Сундар Синг отново заминава за Тибет. През горещите летни месеци на 1913 и 1914 г. той работи сред най-непросветените краища на Индия - Непал, Сиким и Бутан, които са управлявани от жестоки към християнството племенни вождове. Населението в тези области е невежо, а разпространяването на чуждестранна религия се преследва от закона. Тибет е загадъчна страна с древна, скована цивилизация - земя, в която се развяват молитвени флагове и хората прекарват половината от живота си във въртене на механични молитвени колела. Религията на будизма е разпространена навсякъде и според нея всяко семейство е длъжно да посвети един от синовете си на свещеническия сан наречен лама. През 19-ти век някакъв будист предрича, че Тибет ще бъде завладян от други народи и будизмът ще изчезне. От там произлиза и слепия страх пред чуждото и фанатизма, които по времето на Сундар Синг държат затворени вратите на този край за всичко външно. Разпространението на друга религия освен будизъм е най-тежкото престъпление, което се преследва и води до най-жестоко наказание.  За повече от един век преди това време обширната индийска страна е посетена от много мисионери и стотици хиляди индийски чада се отзовават на Христовия зов. Затова Сундар чувства, че сърцето му се стреми към тези тъмни страни, където все още не е проникнала никаква представа за Христовото учение. Роден и откърмен в далечния север, запознат с планинските области на Хималаите, и сам почувствал така ярко Христовата любов, не е чудно, че той съзнателно избира най-трудното и опасно поле за дейност, където Христовото име дори не се споменава.  Чужди мисионери не се допускат в Тибет, но и за индиец едва ли е по-леко да отиде там, защото трябва да посрещне не само негостоприемния суров климат, но и силната враждебност на едно полуцивилизовано население, всецяло обхванато от фанатизъм. Но да страда за своя Господ е мечта в живота на Сундар. Първото пътуване Сундар предприема през 1908 година, когато е едва 19-годишен и не знае езика на тибетците. Двама моравски мисионери, които работят близо до Тибет, помолват техен приятел да го придружи донякъде и да му помага да научи тамошния език. Сундар скоро открива, че неговото учение навсякъде се отхвърля. Във всички места го посрещат със съпротива и омраза, особено ламите. Постоянно го предупреждават да напусне техния край, за да не го сполети нещо лошо. Но той не се плаши от такива закани.  Сундар разказва за изпитанията, преживени в непалския град Илом по време на това пътуване: „Веднъж, когато проповядвах в град Илом, в Непал, един индиец от висшата каста много се разсърди и започна да ме прекъсва. Аз му подадох евангелието от Марка, но той го разкъса и ме наклевети на полицията. Един полицай дойде и ме арестува. Осъдиха ме на шест месеца затвор.  Директорът на затвора ме сложи в една стая с други затворници и аз започнах да им проповядвам Христа. Като разбра, че затворниците с внимание ме слушат, той ми заповяда да не проповядвам, но аз му отговорих, че съм длъжен да се покорявам на моя Господ и да благовествам за Неговото изкупително дело, независимо какви страдания ще претърпя. Тогава той се обърна към затворниците и им заповяда да не ме слушат, но те започнаха да спорят с него като му напомниха, че са поставени в затвора именно за да станат по-добри и да се разкаят. Като сочеха към мен, те казваха: „Този човек помага на държавата, как може неговото говорене да вреди на държавата?”  Тогава директорът, слисан, отишъл до началника си и след като му изложил всичко подробно, получил нареждане да ме настанят в отделна стая. Понеже нямаха отделна стая, настаниха ме в обора при кравата на директора, където имаше непоносима миризма. Нямаше прозорец, имаше само врата. Съблякоха ме и вързаха ръцете и краката ми за една греда.  След това, за да увеличат страданията ми, събраха пиявици и ги хвърлиха върху тялото ми така, че тези отвратителни животинки се впиха в тялото ми и смучеха кръвта ми. Но аз издигнах сърцето си в молитва към Бога и Той ми изпрати такъв небесен душевен мир, че започнах да го славя с песни, макар че всъщност не съм добър певец. Тогава директорът отишъл при управителя и му казал: „Ние не постигаме целта си. Смятахме с това наказание да заставим този човек да се разкае и да престане да проповядва, а всъщност засилваме неговото щастие.”  Управителят казал: „Той е просто луд човек. Пуснете го.” И така, освободиха ме, и макар и много отслабнал от загуба на кръв и болки, аз пак започнах да благовествам Словото по целия град. Онзи, който ме предаде на полицията, отново беше сред слушателите, и ме помоли да му дам друго евангелие вместо онова, което скъса. Той ме попита дали не чувствам срам да проповядвам евангелието, което ми причинява такива страдания. Отговорих му: „Аз не се посрамих да скъсам това евангелие когато още бях фанатик, упорит хиндуист като теб, а защо ще се срамувам сега да го разпространявам, след като изпитах силата му да преобрази моя живот?” За щастие, в града има няколко тайно вярващи християни от мисията Санязи, които го прибират в къщи и се грижат за него, докато се съвземе. Освен Сундар Синг, и други мисионери рискуват живота си в опасното дело на благовестието в Тибет. За някои от тях Сундар разказва: „Мисионерът Картар Синг - мой близък приятел - беше подложен на мъчения от тибетците. Аз отидох на мястото в онази планина, където е измъчван и убит. Те го зашили в сурова биволска кожа, която на слънцето започва да изсъхва, свива се и го задушава. Един индиец ми разказа, че когато е умирал при мъчението, Картар толкова много е благодарил на Христа за удостояването да пострада за Него, че много хора били поразени от това и повярвали. Друг мой другар беше хванат от тибетците, които му казали: „Ако не се отречеш от Христос, ще те хвърлим в пропастта”.  Хванало го страх, но уповал на Христа. Когато разбрали, че няма да се отрече, те го бутнали в пропастта. Тогава станало чудо: той не се разбил смъртоносно. Какво е станало после, ми разказа самият той: „Когато успях да повдигна главата си, видях че съм в кръв. Нямах никакви сили и си помислих: „Сам съм, няма никой, който да ми помогне”. И изведнъж чувам глас: „Не, не си сам”. Огледах се и видях, че идва един човек, който ми помогна да се придвижа до скалата и да се опра на нея. Помолих го за вода. Непознатият отиде до ручея и на два пъти ми донесе вода. Третия път, докато пиех от ръцете му, забелязах, че са прободени. Тогава разбрах, че е Христос. След един час вече можех да стана и да отида в същото село, за да свидетелствам какво Бог е направил за мен.”  Когато той ми разказа това, аз без да искам се усъмних. След време отидох в това село и местните жители - не християни - потвърдиха всичко и ми разказаха колко са били потресени, когато видели мисионера отново сред тях. С мен също се случи такова чудо.  В едно индийско село ми казаха, че ако още веднъж дойда да говоря за Христос, ще ме убият. Не ме убиха, но ме вързаха много здраво с вериги за едно дърво и като ги заключиха, ме оставиха сам. Отначало много страдах от студа, но после започнах горещо да се моля.  Изведнъж ми стана леко - усетих присъствието на Христа. Душата ми се изпълни с радост - разбрах какво означава „небе на земята”. Студът повече не ме мъчеше, заспах и се събудих от някакъв шум - от дървото падна зрял плод. Размърдах се и усетих, че веригите падат. Взех плода от земята и си освежих гърлото с него. На сутринта отидох в същото село. Можете да си представите тяхното изумление! Започнаха да издирват кой е отключил веригите, но единственият ключ беше в ръцете на ламата. А на мен ми беше ясно, Кой ме е избавил от смъртта.” В друг тибетски град - Разар - Сундар е арестуван и изправен на съд пред главния лама с обвинението, че е преминал границата, за да проповядва Христовото евангелие. Осъден на смърт, Сундар е закаран на мястото за екзекуция, където го събличат и го хвърлят в един дълбок ров, покрит с капак и заключен отвън. Мнозина преди него са свършили живота си в тази гробница, сред кости и разлагащи се меса. Където и да пипне, ръцете му усещат гниещо месо, а непоносимият смрад почти го задушава. Поради непроницаемия мрак, той не усеща кога настъпва нощта. Три денонощия остава в това положение, без храна и вода. На третата нощ, като продължава да вика към Бога за помощ, той чува, че ключа се превърта, железният капак с трясък се отмества и някой от горе му казва да се хване за спуснатото въже. С последни усилия сграбчва въжето и някой го изтегля горе. Сундар само чува, че капака се поставя на мястото си и се заключва. Като се оглежда да види избавителя си, не намира никого. Чистия въздух го изпълва с жизнена струя. В този момент той започва да хвали Бога за чудесното избавление.  На сутринта той се довлича до града, отпочива в някакъв хан и след като се възстановява, започва отново да проповядва. Новината, че хвърленият в рова е жив и продължава да проповядва, бързо стига до ухото на ламата. Сундар отново е арестуван и закаран на мястото на подсъдимите пред ламата, където го питат как се е изтръгнал от рова. Той им разказва как чудно е бил освободен. Ламата е много ядосан и се заканва да накаже онзи, който е откраднал от него ключа. Обаче, като търси ключа, се оказва, че той виси на мястото си - на неговия пояс. Това го изпълва със суеверен страх и той заповядва Сундар да напусне града и да отиде колкото може по-далече, за да не би неговия мощен Бог да навлече някое бедствие нему и на народа му.  Когато благовества на хората, Сундар често дава за пример преживяни от него опитности. Споменавайки думите на Исуса: „Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери” (Мат. 10:39), той привежда един покъртителен пример.  Един ден, заедно с някакъв тибетец, той преминава през някаква планинска местност в Тибет. Времето е страшно студено и вали сняг. Двамата са премръзнали от студ и почти изгубват надежда, че ще стигнат някъде живи. Така стигат до един склон, на който забелязват да лежи човек, почти не проявяващ признаци на живот. Сундар казва на другаря си да го вземат и носят със себе си, но той не се съгласява като му възразява, че едва ли самите те ще се доберат до някъде да пренощуват. Така тибетецът продължава напред и изоставя Сундар и премръзналия човек.  С последни сили Сундар вдига премръзналия и го нарамва на гръб, като едва успява да крета по пътя. Но голямото усилие сгорещява тялото му и той усеща топлина на гърба си. По-нататък край пътя той намира другаря си тибетец умрял и вкочанясан от студа.  Оказва се, че Сундар е близо до селото, до което отива. Там премръзналия човек идва в съзнание и двамата благодарят на Бога, че ги е избавил от неминуема смърт. Сундар казва, че никога не е намирал по-практическо обяснение на Исусовите думи.  Нерядко наричат саду Сундар Синг „апостолът с кървавите нозе”. Един негов познат от Цейлон казва: „Решението му да върви бос през просторните снегове на Тибет показва, че той непреклонно е решен да привежда души при Христа”. И наистина, един ден Сундар върви по камениста планинска пътека, която наранява краката му и той сяда да си превърже раните. В това време покрай него минава един тибетец на име Таши, който спира да попита Сундар как се чувства. Той му разказва как всеки ден преминава много път от признателност към своя Спасител, за да разкаже на хората за това как на Голгота Той проля кръвта си за нас. След разговора Таши казва: „Като гледам окървавените ти нозе, нещо вътре в мен ми казва, че трябва да има някаква голяма сила зад тези страдания, които понасяш - един щастлив живот на себеотрицание”. Таши моли Сундар да остане при него, и той остава повече от седмица в неговата къща, като го наставлява и се моли заедно с него. След време Сундар кръщава целия му дом - девет човека, които приемат Христа. Като говори за своите опитности, Сундар разказва как един ден, бидейки извънредно отруден, гладен и изнемощял, има една чудна среща. Унил до крайност и едва клатещ се по пътя, вижда, че го настигна непознат човек, който му заговаря така, че в самия разговор той забравя всяка умора и болка. Така вървейки стигат до едно село, при което Сундар изведнъж се намира отново сам. Другарят му внезапно се изгубва. Като разказва това, той споделя: „Сега разбирам, че това беше Божий ангел, изпратен да ме ободри и подкрепи в този час на отпадналост.”  Друг път, минавайки през един див край на Тибет, иска да пренощува в близкото село, но селяните озлобени не го допускат и той се приютява в една пещера. Не след дълго вижда, че селяните с тояги и камъни настъпват против него. Чувствайки, че краят му е настъпил, Сундар всецяло се предава на Господа в молитва. На няколко метра пред него селяните изведнъж се спират като вкаменени и започват да отстъпват назад, говорейки нещо помежду си. След малко се връщат отново и го питат: "Кои бяха тези до теб в светлите дрехи?" Той отговаря, че при него няма никой, но те настоятелно твърдят, че пред него имало много хора в светли дрехи около входа на пещерата. След това канят Сундар да ги придружи до жилищата им и по пътя той им говори за Христа, а те, обзети от страх, вярват на думите му. Така той разбира, че Бог е изпратил ангелите Си, за да го избави от опасността и да му даде възможност да проповядва на тези хора.  Работата на Сундар в Тибет не е безрезултатна. На много места в този най-мрачен край на планетата, където Сундар проповядва, се създават малки групи от християни, а на едно място дори се основава християнско училище.    Сундар Синг като проповедник  От самия ден на своето обръщане, Сундар се стреми да следва Христа и прави всякакви усилия да води живот подобен на своя Учител, особено в молитвата и размишлението. Той прекарва дълги часове в уединение и общуване с Господа чрез молитва. Молитвата за него е скрития корен на всеки живот, който е прекарван в постоянно приятелство с Христа.  Той се стреми да поднесе благовестието на сънародниците си по максимално разбираем за тях начин, затова използва много специфично индийски истории, и въобще използва много притчи, истории и лични опитности. Освен това, оранжевата мантия му придава едно преимущество пред другите работници на полето на Христовото благовестие. Качеството му на саду по външност и по дух значително спомага за влиянието му сред народа.  Сундар проповядва евангелието на хора от най-различни среди: на ламите в Тибет, на известни философи като Анри Бергсон и Рабиндранат Тагор, на селяните, които среща по полето, на християните от различни духовни общества по целия свят. Когато говори на невярващи, цели да поясни, че вярата не е въпрос на доказателства, а на преживяване. Един репортаж на вестник „Морнинг стар” в град Джафна, Цейлон, показва същината на неговия подход към разнородни слушатели: „Сундар Синг имаше послания и към хората, които не са християни. Той не нападна тяхната религия, не се караше, нито използваше груби думи или обвинения, а смело свидетелства за своя неуспех след дълго и болезнено търсене да намери мир, радост и удовлетворение встрани от Божието откровение - Христос.”  Ето и някои от притчите, които той употребява в своите проповеди: „Когато Исус влезе в Ерусалим, хората разстилаха дрехите си и слагаха палмови клони на пътя пред Него, за да Му окажат почит. И както е писано в пророците, Той яздеше на осле. Но в действителност ослето стъпваше върху одеждите и палмовите клони, а стъпалата на Исус не се докосваха до пътя, застлан в Негова чест. Колко глупаво би било ослето, ако бе се поласкало от това! Също толкова глупаво би било, ако тези, които носят Христа до хората, мислят нещо за себе си поради това, което хората правят заради Исус!” „Същината на молитвата не е в това да молим Бога за нещо, а да разтворим сърцата си за Него, да говорим с Него и да живеем с Него в постоянно общение. Молитвата е постоянно предаване в ръцете на Бога. Молитва не означава да искаме от Бога всички неща, които желаем, а е по-скоро желание за самия Бог, единствения Дарител на живот.” „Кръстът е като ореха - външната кора е горчива, а ядката дава сили. Погледнат отвън, кръстът няма нито красота, нито доброта; неговата същност се разкрива само на тези, които го носят. Те намират ядката на духовната сладост и вътрешния мир.” „Солта не предава своя вкус на другите неща, докато не се разтвори. Да предположим, че сипваме сол в тенджера с врящ ориз. Като се разтваря, тя дава вкуса си на хиляди зрънца ориз. По”  „Рибите в морето живеят в солена вода. Но въпреки това, водата в която готвим варена риба, не придобива солен вкус. Рибите живеят в среда, наситена със сол, но соленият вкус не прониква в тях. Така и истинските християни живеят в света, без да го допускат в сърцето си.” „В Хималаите расте едно цвете, което чрез мириса си приспива. То е много красиво като форма и цвят и веднага привлича погледа, но никой не се приближава до него. Защото който се приближи, изпада в непробуден сън. Отначало смятах, че тези цветя са отровни, но хората ме убедиха, че не е така. Всеки, който е победен от аромата им, живее 12 дена, след което умира от глад и жажда, а не защото уханието е отровно. По същия начин нещата от този свят сами по себе си не са лоши, но те притъпяват нехайните души, предпазват ги от духовен глад и жажда и те изпадат в сън, който лесно може да доведе до духовна смърт.” „В планината буйните потоци сами си проправят свое речно корито, в което текат, но в равнините хората трябва здраво да се потрудят, за да прокарат канали, през които да тече водата. Същото е и с тези, които живеят във височините с Бога. В тях Святият Дух струи свободно, докато тези, които отделят малко време за молитва и общуване с Бога, трябва да проправят пътя си с много труд и усилие.” „Ние сме малки, а земното притегляне е силно. Но въпреки това, ако вземем някакъв предмет, земното притегляне не може да го измъкне от ръката ни. Така и когато сме в ръката на Христа, земните неща престават да превъзмогват над нас.” „Ако неопитен човек гледа усилията на какавидата да излезе от обвивката си и реши да й помогне, скоро след това излязлата пеперуда залинява и умира. А пеперудите, които сами си пробиват обвивката, доста се мъчат, но скоро ги виждаме с разперени крила, трептящи, да се радват на изобилен живот и красота и с хубави крила, способни да летят, защото са заякнали в усилието си да излязат от обвивката.” „Всеки е длъжен да следва своето призвание и да върши работа съответна на дадените му от Бога дарби и способности Един и същ въздух се вкарва във флейтата, кларнета или кавала, но всеки инструмент звучи по своему. По такъв начин един и същ Дух действа във всички Божии чеда, но произвежда различен резултат и Бог във всекиго се прославя според нашата индивидуалност и темперамент.” Следва продължение


Тагове:   Бог,   живот,   християнство,   саду,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rozasaronova888
Категория: Други
Прочетен: 1693120
Постинги: 3893
Коментари: 97
Гласове: 1005
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031