Както повечето евреи, съвременници на Христос, отказаха да приемат буквално, т.е. насериозно многобройните пророчества в Стария Завет, които говореха за първото идване на Христос, така и ние се отнесохме с високомерна пренебрежителност към новозаветните и старозаветни пророчества за второто пришествие. Поискахме да прекараме през ситото на собствените си умозаключения Божието заявление: “Ето, идвам скоро. Блажен, който пази думите на пророчеството на тази книга” (Откр. 22:7). Обаче ние бяхме толкова слепи, че не разбрахме, че продължителността на времето ни е пред Бога като една хилядна от секундата.
И нещата се развиха така, че внезапното, мълниеносно идване на Господа ни намери твърде заети с всичко друго, но не и със самото това събитие.
Не отидохме ли дотам, че да се осмелим да твърдим, че апостол Павел и християните от ранната църква са се лъгали, като са приемали буквално обещанията за второто идване на Господа и са Го очаквали в свята ревност? Ние не разбрахме и дълбокото наставление на нашия Бог, Който искаше Неговата Църква, невястата Му, да гледа на себе си - от времето на възнасянето Му до завръщането Му - като на вдовица, която носи в жалеенето си траурна дреха в един бунтовен срещу младоженеца й свят (Мат. 9:14,15). А вместо това Църквата се настани в света и заяви: “Седя като царица, не съм вдовица” (Откр. 18:7-9).
Духовенството ни уверяваше, че това второ идване на нашия Господ било символично, че то се осъществявало всеки път, когато Христос слиза върху олтара с жертвоприношението. Трябва да признаем, че нашите свещеници са се заблуждавали. Грешките обаче не ни оправдават. И нека кажем, че като сме разглеждали Божието Слово по този начин, всъщност ние сме имали горделивата претенция да му придадем по-скоро въображаемост и химерност, отколкото онази буквалност, която са описали апостолите. Уви, сега това е твърде очевидно. О, какво ужасно събуждане!”
Вечерта църквите на всички вероизповедания бяха отворени. Неспокойни тълпи се стичаха, за да чуят обяснение за извънредното събитие, а и с надежда да получат някакви успокоителни слова. Виждаше се обаче, че никоя религиозна група не беше събрана в своята цялост.
Никъде не беше отслужена литургия. Събранията бяха неспокойни и бурни. В големите енорийски църкви дори имаше някакво безредие. Свръхнапрежението беше повсеместно. Едни се вайкаха и хлипаха, други плачеха, трети отправяха обвинения; трябваше да бъдат изнесени няколко припаднали жени.
Тези, който най-рядко посещаваха църквите си, бяха най-възбудени. По пътеките и около вратите те разпалено питаха онези, които бяха най-прилежни на службите:
“Ако вие бяхте истински християни - казваха им те, - щяхте да ни предупредите. Иначе защо ходехте всяка неделя на църква?”
Тези хора навеждаха глави: “Вярно е, ние имахме само привидно благочестие, но всъщност бяхме отречени от силата му (2 Тим. 3:5). Като любители на хубави беседи ние се радвахме на религиозни разисквания върху ежедневни случки. Лакоми за сладкодумие обикаляхме църквите, вървейки след по-известните пастори. Безкрайно се наслаждавахме на красиви думи, като предпочитахме финеса на някоя умело поднесена ни философска мисъл пред откровените призиви на благовестието.
Без да си даваме достатъчно сметка, това, което сме търсили в богослуженията, него сме и намерили: интелектуално задоволство, религиозни емоции, но не и истинското апостолско проповядване за кръста.
И ето че сега така тежко плащаме за това!”
* * * * *
Пиер, любопитен за онова, което се говореше в католическите църкви, ме беше изоставил, за да отиде в най-голямата от тях. Трябваше да ме намери после на мястото, където обичайно сядахме в нашата църква. Както винаги навреме, един известен доминиканец заел амвона там. Фигурата му излъчвала истинско униние. Измежду вярващите вълнението било изключително. Изказваните на глас молитви се губели в цялостната олелия. Накрая, в относително затишие, мисионерът взел думата.
За изненада на всички той съобщил, че най-напред ще прочете на френски някои пасажи от Евангелието. Това били точно тези откъси, които предсказват изумителното събитие, разтърсващо в този момент целия свят, както това се потвърждаваше от идващите отвсякъде известия. прочел още и глава 4:13-18 от “Първото послание до солунците” и глава 15:51,52 от “Първото послание до коринтяните”.
“Нека честно си признаем - продължил доминиканският свещеник, - че ако Святото писание бе имало между нас авторитета, който Святият Дух му е поверил, тези думи биха били достатъчни да ни предпазят от ужасното нещо, което ни сполетя. Ние наистина трябваше да живеем като отделени, откъснати от света, от делата му и лъжливият му блясък; трябваше да стоим готови и будни като разумните девици от притчата за внезапното идване на небесния Жених, вместо случилото се тази нощ да ни удари директно в сърцето. И за жалост не Святото писание беше върховният авторитет за нас, а традицията. Защото Писанието не носи човешки думи; то е една святост, която...”
Тогава настанала суматоха. Тропане с крака и враждебни викове се разнесли от група стоящи в центъра свещеници, които прекъснали говорещия, докато друга група взела неговата страна и избухнала голяма олелия.
Боейки се да не би да пострада в някой неприятен инцидент, Пиер, който стоял прав до главния вход, побързал да излезе и дойде при мен.
В нашата църква повечето от познатите ни лица липсваха. Сърцето ми болезнено се сви, когато забелязах, че на местата, на които моята жена и дъщеря ми обичаха да сядат, сега стояха непознати за мен хора...
* * * * *
Нашият пастор беше тук. Той бе седнал на дяконската скамейка, държеше главата си с две ръце и имаше крайно отпаднал вид. Никой не пееше. Чуваха се тежки въздишки и стонове в смирени, горещи молитви.
Тук хора се вайкаха за изчезването на децата си. Там ставаше въпрос за някой съпруг или съпруга, за баща, за майка...
Пасторът се изкачи до амвона, помаха с ръка и помоли с няколко думи аудиторията да замълчи. После, след една кратка, безмълвна молитва, започна да говори:
“Никой от вас - каза той с чувство в гласа, което не може да бъде описано - не може... да има представа за горчивината която изпитвам... когато се виждам... пред вас... с побелелите си коси... и големия си опит... и като претеглям сега... страшната отговорност на моето дълго служение...”
Тези думи, казани с накъсан от вълнение глас, веднага произведоха голямо облекчение в аудиторията, отклонявайки за малко вниманието на всеки от самия себе си. Цялото събрание попиваше думите с отправени към стария си и уважаван пастор очи.
След пауза от няколко секунди той започна с малко по-сигурен глас:
“Аз съм обвиняем... и аз обвинявам себе си... че по време на моите проповеди, посещения и цялостно служение съм ви държал много повече обвързани в човешки мисли и въпроси от този живот, отколкото с небесните неща и Божиите намерения.
Упреквам се в това, че ви държах в неведение относно пророчествата в Святото Писание, говорещи за нещата, които има да се случат, като това страшно посещение, което трябва да стане. И ето че то се случи между нас през изминалата нощ.
Какво бих могъл да кажа за свое оправдание?... Само това: Учих ви на онова, на което аз самият съм бил научен - без никакво съмнение да считаме Библията като съдържаща Божието Слово, познание за спасение и най-висок морал в света, но не и като божествено вдъхновение и безпогрешно правило за безрезервна вяра, които тя съдържа във всичките си части. Аз виждах в това една смес както на божествени, така и на човешки мисли. Считах, че алегориите заемат голямо място и че само от нашия разум зависи как да направим своя избор.
Така например, вие ме чувахте да разяснявам второто идване на Господа, като казвах, че всеки път, когато една душа се кае, Исус идва на земята и така слиза в тази душа...
И сега разбирам, че това е нещо, което не подлежи на тълкуване, но че Бог ни е дал предсказанията в Писанията, за да вярваме в тях...
Е, без съмнение в Книгата на книгите има алегории, но категоричните уверения в нея са още по-многобройни; и трябваше да приемем нещата буквално под заплахата от последствията при незачитане на библейските текстове. А такива са пасажите, които трябваше да ни приготвят за това събитие.
И кой може да почувства в такъв момент по-добре от мен слабостта на подобни извинения?... Аз наричах тази книга - и той издигна с трепереща ръка старата си Библия, - наричах тази книга “Словото на Бога”. Но поради непоследователност или безразсъдство, които още не мога да си обясня, аз отдавах произхода и вдъхновението на част от нейното съдържание на човешки съждения или желания; разисквах относно авторитета на тези пророчества, а в същото време се отказвах от тях... Поставях под съмнение по-голямата част от чудесата, като ги свеждах до естествени събития, предадени ни наивно или преувеличено.
Аз дори отидох - и тези последни думи бяха изказани с приглушен от емоции глас - до отричане на изкупителната кръв на неопетнения Агнец...
Но как бих могъл сега, след събитието, което застигна всички ни, да не вярвам, че когато Божието слово твърди нещо, то го казва съвсем точно и означава буквално това, което казва?”
Тези последни думи бяха подчертани с трогателно наблягане.
И той спря, защото не можеше да продължи.
Вълна на силна симпатия се надигна сред масата слушатели. Забравяйки собственото си бедствено положение, цялото събрание в изблик на топло насърчение поиска да подкрепи почти съсипания от тежестта на своята сърцераздирателна изповед стар човек.
Той се поокуражи и продължи с по-укрепнал глас:
“Но днес аз признавам своята заблуда. Признавам своето безумие и ви умолявам за прошка, както вече помолих Господа за това...”
Никой в събранието не можа да сдържи сълзите си пред тази разтърсваща изповед.
“Остават ми още само няколко думи да добавя. Аз ви дължа ЦЯЛАТА истина. Сега знаем добре, че това е простото и чисто Слово на нашия Господ. Тази сутрин, след като в молитва направих един смирен и сериозен преглед на Писанията, що се отнася до обстоятелствата, които мъчително ни безпокоят, аз достигнах до онази увереност, която, уви, трябваше да имам преди! Аз пропуснах славната привилегия да бъда вдигнат със светиите, за да участвам заедно с тях в първото възкресение, във “възкресението на мъртвите”, което не намираше място в, така да се каже, нашата религиозна превзетост, докато апостол Павел го считаше за върховна награда, славен печат на Неговата вярност: “Още всичко считам като загуба - казва той - за да придобия Христос... и така някак да достигна възкресението на мъртвите” (Фил. 3:8-11).
Между това Святото Писание ясно декларира:
“Те оживяха и царуваха с Христос хиляда години... Това е първото възкресение. Блажен и свят този, който участва в първото възкресение. Над такива втората смърт няма сила: те ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години” (Откр. 20:4-6).
Всички тези така прости и ясни изявления на апостол Павел до солунците и до коринтяните, както и толкова недвусмислените предизвестия на Господа, които намираме в 24-та глава на “Евангелието според Матей”, в 17-та и 21-ва глава на “Евангелието според Лука”, както и други някои, би трябвало да ни бъдат достатъчни... Но нашите умове бяха помрачени. Ние бяхме заблудени от недоверието и лъжите на една теологична лъженаука (1 Тим. 6:2-21), както и от страха от присмех, като четяхме Библията с нашия обичащ да оспорва човешки разум, но не и с вярата и простотата на детското сърце.
Така се поставихме под ярема на света и затова ще получим своята част от неговото осъждение. Защото - и никак не е нужно да се преструваме, че не чувстваме това - ние ще преминем през такава скръб, каквато светът още не е познал.
Сатанинските сили ще бъдат развързани, страшните възмездия на божественото правосъдие ще се устремят срещу този свят и срещу неверните ни църкви, а земята ще бъде разтърсена като дърво, от което прибират плодовете. Писано е: “Горко на вас, земя и море, защото дяволът слезе при вас много разярен...” (Откр. 12:12).
Ето какво искаше Бог да избегнем, когато изявяваше чрез Святия Си Дух на всички онези, които се осланяха на Неговото име: “Излезте от нея (от блудницата Вавилон), народе Мой, за да не участвате в греховете й и за да не получите язвите й” (Откр. 18:4). И чрез Своя ангел Той окуражава светиите Си, като казва: “Понеже ти си опазил Моята заповед да търпиш и Аз ще опазя тебе от времето на изпитанието, което ще дойде върху целия свят да изпита онези, които живеят на земята” (Откр. 3:10; Лука 21:35).
И както потвърждават свещените текстове, Антихрист ще се появи: “Човекът на беззаконието, синът на погибелта”, противникът, който се превъзнася над всичко, което се нарича “Бог”, и който чрез силата на Сатана ще прави всякакви лъжовни чудеса и знамения...” (2 Сол. 2:3-11).
Хората ще бъдат принуждавани да носят неговия знак върху себе си под заплаха от смъртна присъда (Откр. 13:7). Но има такива, които ще триумфират и ще бъдат спасени, както е казано: “И видях... онези, които бяха победили звяра, образа му и числото на името му... Те пееха песента на Божия слуга Моисей...” (Откр. 15:2-4).
Пасторът, видимо изтощен от усилията, които му костваше това, направи още една пауза, като изглеждаше, че иска да събере цялата си останала енергия, за да отправи едно последно увещание. Събранието беше задъхано от тежестта на откровението, което му беше разкрито. Треперещи, всички чакаха слово, което да им даде още една светлинка на надежда.
Бавно и с тържествен глас, пасторът просто добави тези думи:
“И сега, братя и сестри, нека се засрамим в унижението си под мощната ръка на Бога... Нека се обърнем с целите си сърца, да се предоставим под поръсващата кръв на Агнеца, да издигнем зов към Божието милосърдие и да се посветим да постоянстваме чрез Неговата милост до края, каквото и да ни се случи. Та да има Бог милост над нас.”
