След това, докато си почивах, седнал в един фотьойл, разсъждавах върху последния стих на тази глава.

Отминалият ден беше много изморителен, а на следващата сутрин трябваше да стана много рано поради важни предстоящи задачи. Затова реших да си легна по-рано от обичайното.

Обаче сън не ме ловеше.

Тези загадъчни, смущаващи думи, които четохме вечерта, ме преследваха: “Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, с глас на архангел и с Божия тръба, и първо мъртвите в Христос ще възкръснат. След това ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха и така ще бъдем винаги с Господа” (1 Сол. 4:16,17).

“Колко странно нещо - казах си аз. - И как ли трябва да се разбират тези думи? Не е ли това само един символ, една метафора? И къде тук може да се види едно точно предсказание за събитие, чието буквално изпълнение да е абсолютно сигурно?”

Жена ми и дъщеря ми, твърдо убедени и много привързани към библейското учение, се придържат без ни най-малко колебание към едно такова становище. Пиер - синът ми, и аз, стоим по-скоро на скептични позиции. Толкова невероятно изглежда такова нещо... Но въпреки това умът ми работеше ли, работеше... След доста усилия да събера мислите си, клепачите ми започнаха да натежават и аз заспах дълбоко.

Събуди ме едно ненадейно сепване. Вече се бе разсъмнало съвсем. Скочих от леглото, притеснен да не закъснея. Каква беше изненадата ми, когато установих, че мястото на жена ми е празно. Все пак бързо се облякох, мислейки, че това е някакво кратко отсъствие, защото дрехите й бяха поставени на обичайното място. И понеже не чувах никакъв шум, насочих се към съседната стая - тази на дъщеря ни Мария.

“Може би е болна - казвах си аз - и жена ми сигурно е при нея.” Почуках на вратата. Никакъв отговор. Натиснах дръжката на бравата и влязох. Вътре - никой. “Е, това е наистина странно. Щом не са тук, къде биха могли да отидат заедно?” Извиках в коридора: “Мария! Мария!” Никакъв отговор.

Тогава ме обзе странно вълнение, сърцето ми се сви и усетих, че с мъка се старая да запазя някакво спокойствие. Качих се на втория етаж, където се намираше стаята на сина ни, Пиер. Той, вече облечен, стоеше прав. Обикновено не беше ранобуден и поради това аз го гледах изненадан. Имаше начумерен вид.

- Добро утро, татко - ми каза той. - Как си? Аз изкарах една тежка нощ, пълна с кошмари. Събудих се рано и предпочетох да стана, понеже повече не можах да заспя. Ти ли викаше преди малко?

- Да. Знаеш ли какво е станало с майка ти и сестра ти?

Започнах да долавям, че известно безпокойство пронизваше гласа ми, когато го чух да отговаря изнервено:

- Не. Защо? Къде са те?

Без нищо да отговоря, аз се втурнах надолу по стълбите към стаята си, за да приключа набързо тоалета си. Когато излязох отново, видях пред себе си Пиер.

- Невъзможно е да ги намерим - възкликна той. - Но най-странното е, че входната врата на къщата е заключена два пъти и при това ключът е в ключалката.

Гледахме се безмълвно, напълно объркани.

Машинално се насочих към стаята на Мария. Върху масата на видно място стоеше нейната Библия, оставена отворена. Приближих се и прочетох един стих, който беше подчертан - Матeй 24:44: “Затова вие също бъдете готови, защото в час, когато не мислите, Човешкият Син ще дойде.”

“Този пасаж - казваше жена ми с убеденост - се отнася до внезапното второ идване на Исус Христос, когато Той ще дойде да вземе светиите си.”

“О, не, не - отговарях аз, - това се отнася просто до подготовката ни за смъртта.”

И изведнъж един ужасен въпрос изникна пред мене: Дали те и двете не са отишли при Бога?...

Отхвърлих тази мисъл с всички сили.

С Пиер, който не можеше да стои на едно място, и аз, който осъзнавах очевидността на факта, че нещо неестествено се бе случило, решихме да не чакаме, както обикновено, за закуска, но всеки от нас да отиде до домовете на близките ни и да потърсим нашите възлюбени.

* * * * *

Най-напред отидох при сестрата на жена ми, г-жа Аленсон. Тя и съпругът й са част от нашата енорийска църква, където той е и ковчежник. Накратко - уважавани хора, добре приети в обществото и обичащи църквата си.

“Сигурно още никой не е станал” - казвах си аз, докато звънях на вратата. Най-накрая сестрата на жена ми се появи с куп извинения, че тъкмо приготвяла закуската:

- Представяш ли си - каза ми тя, с необичаен глас, - представяш ли си какъв номер ни погоди нашата камериерка! Прекарахме вечерта с наши приятели, семейство Льомер. Започнахме една нескончаема игра на бридж и се прибрахме много късно. И нашата камериерка, която винаги сме считали за много сериозно момиче, при това силно набожно, което аз по-скоро намирах за преувеличение, една истинска малка фанатичка... Та, представи си, взела, че прекарала нощта някъде извън къщата и заминала... и аз не знам къде... Уви! На кого ли днес може да се довери човек...

Тя се спря за момент да си поеме дъх и продължи:

- Обаче това, което най-много ни изуми, беше, че намерихме всички врати заключени точно така, както ги бяхме оставили снощи.

“О-о-о! Това вече е твърде много” - изпуснах се аз, не издържайки повече. И с няколко думи обясних причините, които ме накараха да направя това така ранно посещение. Когато сестрата на жена ми научи за загадъчното изчезване на сестра си и племенничката си, тя се почувства зле.

“Слушай - казах й аз, за да се отклоним от темата, - още не съм закусил. Би ли ми разрешила да остана с вас?” И влязох вътре.

Мъжът й се включи в разговора и каза смеейки се, че двете дами вероятно са искали да ми погодят някоя шегичка: “Можеш да си сигурен, че те вече са се прибрали у вас и те чакат, вероятно обезпокоени от твоето отсъствие.”

Тази идея ни вдъхна малко оптимизъм и ние седнахме около масата.

- О! Съжалявам, но ще трябва да минем без мляко - каза г-жа Аленсон, чието лице бе добило загрижен вид - млекарят ни, който обикновено е така стриктен, този път още го няма...

В това време някой звънна. Беше Пиер.

Много развълнуван той ни разказа как се върнал вкъщи, след като обиколил целия квартал, уви - напразно, и как в някои домове, в които ходил да разпитва, имало същите случаи.

“Улиците се пълнят с хора - каза той накрая. - Развълнувани хора, които притичват и като нас търсят членове на семействата си. Има някои, които плачат с горещи сълзи... Не, не можете да си представите вълнението, което завладява града...”

Гласът му затрепери и очите му се навлажниха.

Преди да довършим закуската си, няколко пъти звъняха на вратата ... бяха близки, които искаха да научат някое известие и също търсеха изчезнали роднини. Един от тях се появи неочаквано и с много разстроен вид -    г-н Ферни, близък приятел на моя зет. Той се провикна: “Двете ми момчета, едното на петнайсет, другото на осемнайсет години... просто не знаем какво става с тях! Баба им, която от шест години е парализирана и нито веднъж не е ставала от леглото, също я няма!”

При тази новина г-н Аленсон пребледня, обхванат от дълбоко безпокойство. Той дори си припомни един разговор със свой приятел, чиито религиозни идеи му изглеждаха, както той сам признаваше, малко крайни. Та този негов приятел твърдял следното:

“Голяма част от членовете на нашите църкви не са никакви християни, освен по име - обичат парите и удоволствията повече от Бога, като до такава степен се съобразяват със света, че е невъзможно да бъдат разпознати като последователи на Исус Христос.”

Безразличието на множествата към духовните неща непрекъснато ще се усилва - казал тъжно той - понеже духовното равнодушие е много характерно за нашето време.

Пророчествата вече достигнаха до своето финално изпълнение. Бурените са по-високи от житото. Квасът закваси цялото тесто. Отстъпничеството е в разцвета си... Не казва ли Христос: “Когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8).

Вижте как се увеличава анархията - говорел той. - Властите ще отслабват, империите ще се разрушават, а “звездите ще падат от небето”, както казва Исус.

Ето, като движени от невидима ръка, евреите масово се завръщат в Палестина, и то при нелеки условия, в една напрегната обстановка. Единствен аналог на това завръщане имаме само при голямото Вавилонско пленничество.

Внимавайте! Времената са тежки. Никога Божиите призиви не са звучали така тържествено, както сега.”

“Най-накрая Бог уверява - тук гласът на моя зет, който съвестно се стараеше да предаде думите на приятеля си, стана по-тежък и започна леко да потреперва - че в един избран от Бога момент, известен единствено на Него, Христос внезапно ще дойде като крадец през нощта, за да вземе Своите изкупени - както живите, така и тези, които сега са мъртви. Тази небивала трансформация трябва да се извърши за един миг, в едно мигане на окото. Ще има силен вик и тръбен глас, които ще предизвестят само тези, за които са предназначени.”

“Тогава - казал неговият приятел - ще се изпълнят думите на Христос: “Така също, както стана в Лотовите дни - ядяха, пиеха, купуваха, продаваха, садяха и градяха, но в деня, когато Лот излезе от Содом, огън и сяра наваляха от небето и ги погубиха всички - подобно на това ще бъде в деня, когато Човешкият Син ще се яви... Казвам ви, в онази нощ двама ще бъдат на едно легло; единият ще се вземе, а другият ще се остави” (Лука 17:28-30,34).

“Аз мислех - приключи моят зет, поклащайки потиснато глава, загубил своята увереност от началото на разговора - че това няма да се случи. И... добави той с едва доловимо по-тих глас... изглежда, то се случи.”

“И какво?” - попитахме ние неспокойно.

“Ех... много е тъжно да го кажа, но ние сме измежду оставените.”

* * * * *

Утринта се изнизваше.

С Пиер бяхме решили да си вземем отпуски. Погледите ни бяха замъглени от непреодолима печал. Очаквахме с нетърпение да се приберем у дома.

С трепереща ръка превъртях ключа в ключалката, бутнах вратата и влязох.

Къщата, уви, пак беше празна. Не чувствахме кураж да останем. Тишината на опустелите стаи беше така злокобна; и тази самота така жестоко тежеше върху душите ни, като някаква присъда.

Под заплахата да бъдем смазани от обземащото ни обезсърчение, на всяка цена трябваше да излезем от това мъчително безпокойство, да действаме, да се видим с някого... Като събрах цялата си енергия и положих усилие гласът ми да изглежда по-решителен, аз предложих:

- Няма ли да е добре да се захванем малко с работа?

- Да! - отговори глухо Пиер.

Но нямахме сърце за нищо.

Синът ми, без никакъв ентусиазъм, се отправи към неговата служба, а аз, с празен мозък - към моята.

По пътя забелязах мъж, който се насочи към мен с вдигнати ръце; изглеждаше като луд. Беше един от съседите ни, който се определяше като невярващ. Лицето му беше неузнаваемо; изглеждаше толкова съсипан!

“Току-що идвам от гробищата, където е гробът на старите ми родители и малкото ни седемгодишно момиченце, което загубихме. Не, не можеш да си представиш - изговори той с прекъсващ от вълнение глас, - разбираш ли, не можеш да си представиш как изглеждат гробищата. Като че ли тази нощ е имало ужасно земетресение. Надгробните плочи и облицовки са изкъртени... тук-там празни и зеещи гробове; виждат се изтърбушени ковчези, в които няма нищо, освен някой и друг предмет, оставен от близките... ужасно е за гледане. А от моите родители, които бяха сериозни вярващи от старото поколение, не намерих и следа.

И от малката ми дъщеричка също” - добави той с хлипане, което изтръгна сълзи от очите ми. “О, ако знаеш какво дете беше тя... Молеше се като ангелче и говореше на небето неспирно... Ох! Несъмнено това е краят на света!”

При тези думи той си тръгна като преследван от най-ужасно видение.

* * * * *

По улиците имаше необичайно много мъже, жени и деца, чиито изопнати лица и втренчени погледи говореха за напрегнато безпокойство. Изглеждаше, като че животът се беше понесъл нанякъде...

Много обществени сгради бяха спуснали флагове в знак на траур, а камбаните на повечето църкви биеха като за погребение, което още повече засилваше невероятното напрежение.

В търговския район на града забелязах много малко затворени магазини. Не изглеждаше обаче, че търговията върви.

При кметството имаше струпване на хора. Изглеждаше, като че насъбралите се са политически активни. Пристъпвайки от крак на крак, събрани в малки групи, те разискваха оживено.

Всички кафета бяха отворени и пред тях имаше застанали в кръг хора, които говореха на висок глас и жестикулираха възбудено.

Без да се спирам, продължих към службата си.

Там видях, че деловодителят, както и моят любезен асистент, и двамата от дълго време на служба в учреждението, още не бяха започнали работа. Двамата ми служители бяха седнали на местата си, напълно бездейни, с празни погледи.

Не почувствах обаче кураж да им дам работа, освен да прегледат пощата.

Излязох от офиса и се отправих към борсата.

Щом влязох в голямата зала, констатирах, че напливът на наблюдатели беше по-голям, отколкото друг път. Никога не бях виждал толкова много хора на това място.

Обаче вместо обичайната глъчка на борсовите посредници, сега някакво изумление беше завладяло тълпата и цареше дълбока, силно впечатляваща тишина.

С единодушно съгласие “според както се изрази самият президент на Търговската камара” беше решено да се суспендират всички падежни плащания този ден и да се поиска от държавната власт тридневно отлагане.

В старанието да се обясни случилото се, което бе хвърлило града в такова смущение, се изказваха най-невероятни догадки. Всички обаче се съгласяваха със заключението: “Очевидно това е нещо свръхестествено!”

Човек се чувстваше завладян от някаква неопределима тревога и инстинктивното, безразсъдно чувство, което доминираше, беше: “Какво ще стане сега?” Защото тези, които остават, несъмнено са за окайване...

*  *  *  *  *

Времето за обяд отдавна беше минало, но никой не бе обърнал внимание на това.

След обяда, и то без никакво съгласуване, всяка работа бе преустановена. Магазините бяха затворени; работеха само кафенетата и те бяха препълнени с хора.

По улиците и площадите се образуваха групи: някаква симпатия се установяваше между хора, които изобщо не се познаваха...

Появиха се продавачи на вестници, които на висок глас рекламираха специални издания. Хората жадно късаха вестниците на отделни страници, за да могат веднага да четат. На една страница, точно под самото наименование на вестника, имаше сензационно заглавие, напечатано с много едри букви: “Ще бъде ли това краят на света?” След няколко минути четене, с несбъдната надежда да намерят нещо, което да уталожи безпокойството им, хората с гняв смачкваха вестника и го хвърляха на земята.

На фасадите на къщите и на входните врати кепенците и ролетните щори стояха затворени или спуснати. От някои къщи липсваха цели семейства; хората се спираха, образуваха се тълпи, някои вече се самонастаняваха в обезлюдени чужди домове; имаше и своеволия... Чукаха, викаха... Коментарите продължаваха, както и бяха започнали.

*  *  *  *  *

В една от групите един мъж говореше обстойно и с наставнически тон. Слушаха го с изключително внимание. Беше постоянен член на ежеседмичните молитвени събрания на нашата църква, от които моята съпруга никога не отсъстваше. В този момент той казваше:

“О, да, това е денят, за който апостол Павел говори на християните в Коринт: “Ето, казвам ви една тайна: не всички ще починем, но всички ще се изменим в един момент, в миг на око...” (1 Кор. 15:51,52).

Христос също предрече това събитие. Евангелието ни предупреждаваше: “... бъдете готови, защото в час, когато не мислите, Човешкият Син ще дойде” (Мат. 24:44).

За себе си знам, че съм още повече неоправдан, защото винаги съм приемал тази истина. Обичах да слушам обяснения за библейските пророчества и не съм отхвърлял никое от тях; в изучаванията обаче, които съм правил, имаше най-вече интелектуално любопитство, влечение към мистериозното. Вярвах в тези неща, но с мозъка си, а не със сърцето си. Животът ми оставаше егоистичен и повърхностен и трябва да кажа, че всъщност бях далеч от онова истинско очакване на Христос, с което се чака едно нежно, любящо човешко същество, което може да се върне всеки момент...

Без съмнение аз обичах тези неща, но по-скоро от интерес към тях, като просто извличах удовлетворение за себе си, а не поради посвещаване в служба на Исус Христос за спасението на грешниците. Фактически аз си служех с Бога, а не служех на Него. Значи аз съм бил търтей в църквата. И когато пеех: “Христос е в живота мой” или пък “Християни, нека държим светилниците си готови, нека се приготвим”, като че ли това е било като някаква измислица, които аз пеех несъзнателно, по навик...”

На известно разстояние оттам, на малък площад забелязах един от най-изявените и популярни говорители в града - католик и много талантлив адвокат, който винаги бе показвал забележителна религиозна активност. Сега беше заобиколен от голям кръг слушатели. Словото му обаче бе загубило ораторската си превзетост. Простите и къси фрази като че ли правеха обясненията му по-вълнуващи.

“Приятели - каза той, - ние винаги сме се считали за много силни в логическото мислене. И наистина сме били такива относно светските дела и занимания. Но от християнска гледна точка сме били безразсъдни. В действителност ние, от една страна, твърдим, че държим на Свещеното писание като на върховен религиозен авторитет, върховно ръководство на вярата ни, а, от друга страна, сме се самоопровергавали чрез живота си. Това е, защото сме искали да пригодим Божието Слово към човешката си мъдрост и по този начин пожертвахме върху олтара на света нашата вярност към поучението на Христос и апостолите.

И ето как всичките ни дела, цялото ни човешко безпокойство току-що бяха изпитани чрез огън, който не бе запален от човешки ръце. Видяхме, че всичко изгоря като сламена колиба.

Пророците говорят за Христовото завръщане, когато Той ще дойде да грабне Църквата Си преди ужасната скръб, която приближава, но ние си казвахме, че това са наивни картини, хиперболи, в които източното въображение се е развихрило свободно. Защо обаче и Исус говори за тези неща? Просто за да направи по-силно впечатление на душите ни? Или пък не трябваше ли да разбираме това като една покана да се приготвим за неочакваното идване на смъртта?

Като че ли - провикна се ораторът - Исус, който е царят на живота, е искал някога да се отъждестви със смъртта, с княза на разрушението... В края на краищата истината е тази: Нашите невярващи сърца не приеха, въпреки категоричната яснота на Христовите и апостолските предупреждения, че такова изумително събитие в един момент ще се случи. Да, ние не бяхме откровено и истински приготвени за смъртта!